— Да, аз съм — отвърна замислено той. — Трудно е да се обясни. Аз съм учен, но съм повече по вариациите на нелинейното мислене. Логическото бавно изграждане на солидна основа не е за мен. То е за инженери като Хенри Форд или Джордж Уошингтън Карвър. Аз обичам да прескача отвъд конвенционалното и да виждам нещата по нов и различен начин. Аз съм мечтател — като Исак Нютон и Алберт Айнщайн.
— Само защото си роден мечтател, това не означава, че не можеш да живееш и на земята. Джак, защо се боиш толкова много от компромиса? От обвързването?
— Не мога да бъда обвързан с правила или да отговарям на нечии очаквания, Фей. Трябва да бъда свободен да бродя, физически и в мислите си. Няма да е честно от моя страна да очаквам друг човек да ме следва или да върви редом с мен.
Фей погледна искреното му лице и се замисли колко жалко беше, че толкова мил и добър, и безкрайно любвеобилен човек като Джак щеше да се превърне в самотен нещастен старец, вкопчен в изплъзващия се образ на младостта, защото няма да може — или няма да поиска — да порасне. Той винаги щеше да бъде, осъзна внезапно тя, изгубено момче.
Внезапно децата й страшно й залипсваха.
Надигна се и се уви с одеялото, за да се предпази от студения порив на вятъра.
— Джак, мисля, че си казахме всичко, което трябваше да се каже. Задава се буря. И е време да се прибираме у дома.
* * *
Колкото повече наближаваха града, толкова по-злокобни ставаха облаците над тях и Фей все повече се отдалечаваше от звездните сънища от изминалата нощ.
Когато стигнаха Лондон, бурята вече бе в разгара си и дъждът валеше като из ведро. Падналите листа от дърветата се бяха събрали на купчинки по тротоарите и по стъпалата на номер 14. Когато излезе на улицата, Фей мислеше само за това как ще види Том и Мади. В мислите си виждаше само тях. Джак я последва, докато тя се втурваше запъхтяно към мансардата.
— Ехо! Къде сте? Прибрахме се! — провикна се тя, като отвори вратата.
— Върнали сте се! Толкова рано! — обади се Уенди и разпери ръце да ги прегърне, усмихвайки се лъчезарно. Тя седеше на мястото си до прозореца пред широко отворения прозорец, увита във вълнения си шал, за да се предпази от влажния хлад. В мансардата беше смразяващо студено.
— Уенди, не трябва да стоиш на отворения прозорец. Ще Настинеш. Виж се само! Вцепенила си се от студ. Нека да затворим прозореца.
— Не! — възкликна притеснено тя. — Трябва да остане отворен!
— Съвсем малко тогава — съгласи се Фей. Погледна към Уенди и се замисли, че тя бе спретната и сресана като изящна брошка, както обикновено, но лицето й бе изтощено и изморено, сякаш бе будувала цяла нощ.
Внезапно я обзе неясна тревога. Огледа мансардата, погледът й се плъзна по ярките и слънчеви рисунки по стените и на лицето й се появи бегла усмивка. Но никъде не видя Мади и Том. Стомахът й се сви, но си каза, че е от разочарование. Беше си представяла как ще се втурнат към нея само при звука на гласа й.
— Мади! Том! — провикна се тя.
Само канарчето изцвърча в отговор. Мансардата бе странно тиха. Инстинктът накара Фей да се обърне отново към Уенди и да я погледне въпросително. Напрегнатото изражение на лицето на възрастната жена, обикновено толкова ведра и спокойна, учести ударите на сърцето й.
Уенди изглеждаше странно резервирана. Дори напрегната.
— Къде са децата? — попита Фей, опитвайки се да овладее тревогата в гласа си.
Уенди се закашля леко и отклони очи.
— Това исках да ти кажа. Няма ги, скъпа — повдигна бързо глава. — Но не се тревожи. Ще се върнат скоро.
— Няма ги? Къде са?
— Това е най-невероятното нещо…
— Уенди? Къде са?
— В Невърленд! — отвърна тя със светнал поглед.
Фей премигна невярващо. Сигурно не беше чула правилно. Погледна към Джак.
— Уенди — пристъпи той напред. — Фей не харесва такива шеги, когато става дума за децата. Къде са наистина?
— Но аз ви казах. В Невърленд.
Фей плесна с ръце. Не можеше да повярва на ушите си. Не знаеше какво да каже и сърцето й бумтеше в ушите й.
— Имаш предвид увеселителния парк? — настоя Джак, но тя усети притеснение в гласа му. — Да не би някой да е завел децата в парка? Кой?
— Питър, разбира се — отвърна Уенди. — И не, не говоря за тематичния парк „Невърленд“. Не и този път.
Долепи ръцете си и очите й светнаха, предизвикваше ги да споделят нейното удоволствие.
— Той дойде! Точно както подозирах, че ще стане. Беше пълнолуние, нали знаете. Харесва му да идва, когато пътят е осветен. Той… — старата жена сведе скромно глава и се заигра с полата си. — Той дойде за мен, разбира се.