Началникът му го изгледа отново.
— Добър опит, Рос.
— Е, какво да правим тогава? Имаме две изчезнали деца и всичко сочи към старата дама, луда или не. Поръчах психологическа оценка, но положението е сложно, както и да го погледнеш.
Главният инспектор се почеса по брадичката, после се присъедини към останалата част от групата.
— Изглежда очевидно, че мисис Форестър не е… — понижи гласа си, така че Уенди да не може да го чуе — съвсем добре. Какво е състоянието й при тази напреднала възраст, може би има деменция? Объркване? Мисля, че ще бъде разумно да я придружим до болницата за оценка и наблюдение, какво ще кажете? За нейно добро.
Кимна със съчувствие към Джейн Лойд, която сведе глава и се съгласи неохотно, после погледна адвоката си за потвърждение. Мистър Рийс-Джоунс отвърна с шумно изсумтяване и рязко кимна с глава.
Уенди обаче отчаяно искаше да остане в мансардата. Когато полицаите се опитаха внимателно да я отведат, тя се дръпна, избута ги и се втурна към прозореца като малка птичка със счупено крило, опитваща се да полети.
— Не, свалете ръцете си от мен. Моля ви. Вие не разбирате! Трябва да ми позволите да остана — развика се тя. — Той каза, че ще се върне за мен! Трябва да съм тук. Трябва! Не може да ме отведете.
Близо до вратата избяга от хватката на полицаите и прекоси стаята, за да стисне ръката на Фей в своята. Очите й бяха по-ярки от всякога и пламтяха толкова силно, че щяха да пробият дупки в очите на Фей.
— Фей, дете, трябва да държиш прозореца отворен!
Фей не можеше повече да издържи това и извърна глава, освободи се от ръката на Уенди, а раменете й се отпуснаха отчаяно.
Ръцете на старата жена също увиснаха безпомощно — и последната капчица енергия бе напуснала тялото й. Полицаите я хванаха за лакътя, внимателно наместиха шала около раменете й и я поведоха като малко неуверено дете навън от мансардата.
Гласът на Джейн Лойд се извиси отчаяно при гледката на унижението на майка й. Очите й се бяха разширили като на диво животно от тревога.
— Тя е напълно безобидна! — развика се на инспекторите и се разплака, закривайки лице с носната си кърпичка. — Безобидна! Единственото, което майка ми някога е искала, е децата да я обичат. Какво престъпление може да е това? — обърна се към главния инспектор. — Децата са наивни, не забравяйте. Те вярват, че историите на майка ми са истински. Както аз самата вярвах някога, когато бях малка. Както вярваха моите деца и моите внуци. Всички идваха тук, в мансардата, за да повярват поне за малко в безценните истории на Уенди.
Съпругът й пристъпи до нея в знак на подкрепа и й предложи своята носна кърпичка. Джейн Лойд се изсекна шумно, после се овладя и отново стана познатата внушителна матрона с искрящи от гняв очи. Намръщи се и насочи обвинително пръст срещу Фей.
— Вината е нейна! Мисис О’Нийл окуражаваше нездравословните самозаблуди на майка ми. Без съмнение децата на О’Нийл са вярвали, че те са истински. Това е бил един нещастен, объркан дом за тях.
Погледна многозначително към Фей, после към Джак.
— Такива неща са ставали тук! Болногледачката на майка ми е бавачка на децата и това, което съм чувала от нея… Шокиращо! Всички врати бяха отворени, ако разбирате какво искам да кажа. Не ме изненадва, че горките деца са поискали да избягат далече от дома. Ни най-малко не ме изненадва!
— Как смеете? — скочи вбесена Фей. Усети, че Джак я хваща и стиска за ръката, за да не направи нещо, за което щеше да съжалява после. — Няма да се изненадам, ако всичко това е ваш план. Нали това искахте! Да разкарате Уенди от пътя си. Сега вече къщата е ваша!
— Не! Не и по този начин. Никога по този начин. Предупредих ви! — развика се Джейн и посочи обвинително с пръст и Фей, и Джак. — Казах ви, че ако не спрете този абсурд, ще се случи нещо ужасно. И то се случи. И двамата сте виновни. Вината е само ваша!
Джейн Лойд изпадна в хистерия, напълно се срина и се наложи съпругът й и адвокатът им да я изведат навън.
Джак бе вбесен. Пристъпи към Фей и я прегърна.
— Разбира се, че не си виновна. Никой не е виновен. Хайде, да слезем долу. Нуждаеш се от свеж въздух.
Но Фей не можеше да бъде утешена. Разкъсваше се от вина и гняв, думите на Джейн Лойд я бяха уцелили точно в сърцето. Вината беше единствено нейна. Тя беше виновна, мислеше си, докато в несвяст поставяше крак пред крак, опитвайки се да излезе от мансардата. Ние сме решенията, които вземаме, бе казала някога на Джак. Беше вярно и сега трябваше да живее с последствията от своето безразсъдство.
Докато слънцето залязваше и мрачните сенки започнаха да се сгъстяват, Фей обиколи като призрак злокобно празните стаи на апартамента си, далече от монотонното приглушено шушукане на полицаите в коридора. Един по един затвори с трясък всеки прозорец. Един по един ги заключи всичките.