Джак зяпна от изненада.
Реакцията му събори веднага всички защитни стени на Фей. Дори сега, въпреки недостатъците му, той успяваше да проникне през нейната броня и да достигне до сърцето й. Презираше се заради чувствата, които изпитваше към него, мразеше тази част от себе си, която все още го обичаше. Опита се да затвори сърцето си за него и атакува със сарказъм и презрение.
— Колко умно от твоя страна да ни представиш ирационалните вероятности. Толкова гениално. Толкова очарователно. Но аз виждам през теб, Джак Греъм. Трябва да се справиш със суровите факти от живота. И те не са нито красиви, нито забавни. Така че просто си тръгни. Защо не отлетиш? Като поредния Питър Пан. Отиди някъде и си играй своите игрички и се преструвай, че децата ми си изкарват страхотно някъде, че това е най-невероятното време от техния живот. Но аз няма да се преструвам повече — гласът й секна и тя вдигна ръка към свитите си устни. — Не мога да играя тези игри повече.
Джак пристъпи към нея, но тя го отблъсна.
— Не! Върви си! Ти си свободен. Нямаш отговорности към мен или към децата ми.
Фей обви ръце около тялото си и му обърна гръб.
— Моля те, Джак. Не те искам тук. Просто върви. Замини днес.
Погледна към него през рамо и довърши:
— Както смяташе да направиш.
Джак стоеше на място, осмисляйки думите й. После затвори очи, кимна и без да каже нито дума повече, излезе от мансардата.
* * *
Долу в апартамента си Джак започна да мята чорапи и ризи в куфарите си. Приготвянето на багажа бе умение, което бе овладял до съвършенство; можеше да го прави напълно автоматично. Докато мяташе дрехите, обмисляше причините, поради които трябваше да тръгне. Фей не го искаше тук. Тя искаше той да си тръгне. Не можеше да й се сърди. Може би беше права. Това, което той предлагаше като теория, бе невъзможно. Как бе могъл да се държи толкова неделикатно? Какъв глупак беше, проклет, скапан глупак!
Трясна капака на куфара, сложи ръце отгоре му и наблегна с цялата си тежест, опитвайки се да отблъсне болката, която бе пронизваща, остра и бърза, като от удар с меч в стомаха. Беше замаян. Повече от всякога не знаеше кой е или в какво вярва. Почувства се напълно изгубен.
С какво би могъл да е от полза на Фей или децата? Само се бе изпречил на пътя им. Бе направил живота им още по-труден. Нямаше право да се намесва. Да, реши той, щракна закопчалките, затвори здраво куфара и го свали от леглото на пода. Трябваше да си тръгне.
Таксито пристигна точно когато приключваше последните уговорки с носачите, които трябваше да приберат останалия му багаж. Трябваше да направи само още едно нещо. Повика Нана при себе си. Тя скочи от леглото си и седна в краката му, със сведена глава, взирайки се в него с обичайното обожание. Джак я потупа по главата, после й сложи каишката.
Качи се на горния етаж за последен път, в съзнанието му изплуваха картини — Мади и Том тичаха наоколо със следващата ги по петите Нана. Царящата сега тишина му се подиграваше. Потропа на вратата на Фей и остави Нана и торбата с нещата й на полицая с указания да предаде кученцето на Фей заедно с писмото му. Обърна се, но чу как Нана изскимтя в краката му.
— Не, не плачи, бейби — каза й той и се наведе, за да погали нежната й козинка. — Трябва да останеш тук. Имаш работа за вършене. В момента Фей се нуждае повече от теб. Повече, отколкото аз. И трябва да си тук, когато децата се върнат.
Притисна очи и се помоли наум да се върнат вкъщи скоро. И да са в безопасност.
Изправи се и излезе през входната врата на къщата. Погледна за последно назад, в дома, в който бе преживял най-щастливите месеци от живота си, отвори вратата, втурна се под дъжда към таксито, вмъкна се вътре и затвори вратата му здраво след себе си. Погледна още веднъж назад, докато колата потегляше, но сред дълбоката сива мъгла номер 14 вече се бе скрил от погледа му.
* * *
Джак стигна до гейта на летището. Гласът от високоговорителя обявяваше, че всички пасажери, които се нуждаят от придружител, трябва да се качат на борда на международния полет. Вдигна глава и видя баща, ровещ из дрехите си за билетите си, който държеше здраво ръката на невръстния си син.
Момчето се взираше с пълно доверие в очите в баща си. До него млада жена нервно люлееше бебе на ръцете си.
Гласът призова за последен път пасажерите за качване. Дълга опашка от хора се наредиха на гейта. Джак провери бордната си карта: еднопосочен билет до Лос Анджелис. След това щеше да се върне в Европа, в Швейцария.
После… кой знай къде, на място, където би могъл да открие още тайни, да изследва нови варианти, да се изправи пред вълнуващи приключения. Още няколко стъпки и щеше да отлети.