Бордните светлини започнаха да присветват над вратата за влизане и го призоваваха да мине. Направи крачка напред, после спря. Мигащата светлина бе събудила спомени в него: блясъка на светулките в градината, карнавалните светлини в парка, звездите над океана.
Светлини…
Внезапно Джак осъзна, че бе много по-дълбоко развълнуван от светлините в очите на Фей, отколкото от загадъчните светещи топки, танцуващи в коридора на апартамента му. Знаеше, че най-смислените отношения, които бе имал в живота си, бяха отношенията му с Фей, Мади и Том. Погледна към билета си към свободата в ръката си и видя какво представляваше всъщност — средство за бягство.
Бягство от отговорност и обвързване.
Само че той вече не искаше да бяга.
В съзнанието му изплува едно квантово уравнение: Частицата остава в състояние на квантова неопределеност, докато не бъде принудена да вземе решение. Е, той не искаше повече неопределеност. Джак смачка билета в дланта си и взе решение. Можеше да живее без минало — но не и без бъдеще.
Обърна се и тръгна към изхода, захвърляйки билета в първото кошче, което му попадна пред очите. Отвън дъждът бе спрял. Тежката облачна покривка се бе вдигнала най-накрая и слънчеви лъчи пронизваха сивотата на деня. Щеше да се проясни.
Джак вдигна ръка и свирна силно, за да повика такси. Потропваше с крак по тротоара. Трябваше да се върне в града, за да направи всичко по силите си и да намери децата. Защото ги обичаше и искаше да се грижи за тях, този път истински.
Клетата Уенди може и да се бе заблуждавала, кой знае какво бе преживяла или какво минаваше през ексцентричния й мозък? Но луда или не, тя се придържаше към своята единствена история и, следвайки инстинкта си, той също щеше да го направи.
Едно такси отби до него, Джак метна чантата си на задната седалка и се качи в него.
— За къде, сър?
— За Невърленд.
Глава 22
В осем часа на следващата вечер Фей отвори вратата и видя притеснената Джейн Лойд в антрето.
— Джейн… Мисис Лойд — каза Фей.
— Добър вечер, мисис О’Нийл. Дойдох да ви помоля за една лична услуга. Не е за мен — добави тя с тон, който показваше, че по-скоро би умряла, ако от нея зависеше дали да отправи тази молба. — За майка ми е. Тя е…
Гласът й стана леко писклив и тя млъкна, за да се овладее.
— Уенди умира и иска да отидете при нея.
— Умира? — ахна Фей и закри устата си с длан. — Но как? Искам да кажа… толкова бързо?
— Лекарите казаха, че има пневмония. Стояла е до отворения прозорец цялата нощ. Студеният въздух… На нейната възраст и най-малкото нещо…
Джейн Лойд стисна силно чантата си и кокалчетата на пръстите й побеляха.
— Е, надявам се, че при тези обстоятелства ще намерите състрадание в сърцето си и ще ме придружите в болницата. Тя е изключително развълнувана и…
Гласът й отслабна от емоцията и думите излизаха от устата й неохотно.
— Моля ви, мисис О’Нийл. Тя ви вика и нямаме много време.
— Да, добре. Дайте ми малко време да кажа на полицаите. Имаме постоянно наблюдение.
— Разбира се.
Фей почувства как стените на старата градска болница я притискаха отвсякъде, докато вървеше по слабо осветените и смълчани коридори. След като вратата на асансьора се затвори, Джейн Лойд се обърна към нея.
— Майка ми не е в психиатричното отделение — каза тя със сериозен тон. — Заради влошеното си състояние.
— Разбирам — отвърна Фей.
Всъщност нищо не разбираше. Всичко се случваше прекалено бързо. Надяваше се да успее да издържи непредвидената среща с някакво достойнство и сдържаност, и благост и да успее да получи каквато и да е информация, за да открие своите бебчета, без да й се налага да се моли. След два дни без никакви следи и насоки вече бе на края на силите си.
*Обработка The LasT Survivors - sqnka, 2018*
Вратите на асансьора се отвориха и двете жени минаха покрай стаята на сестрите, после покрай няколко стаи, заети от крехки стари жени с различни заболявания. Пациентките лежаха по гръб и се взираха в празния таван, заобиколени от тръбички, вази с цветя и мигащи машини. Тихо, злокобно стенание се разнесе из коридора над общия фон от приглушени разговори и молитви. Във въздуха, смесен с киселата миризма на лекарства и антисептици, се усещаше мирисът на отчаянието.
Фей продължи до края на коридора до малка, слабо осветена стая, подобна на другите. Уенди лежеше свита в тясното болнично легло, леко обърната към прозореца, с гръб към вратата. Винаги обръщаше толкова голямо внимание на външния си вид, винаги слагаше дантела или брошка. Сега едва я разпозна, облечена в безформената болнична нощница, с непокрити ръце, от които стърчаха тънки тръбички. Някога очарователното й лице бе мъртвешки бледо и покрито с дълбоки бръчки. Дишането й бе дрезгаво, а красивата й бяла коса лежеше разрошена на тънката възглавница.