Все пак, помисли си тя, докато ръцете й си почиваха в кофата и погледът й пробяга из стаята, тук ми харесва. Харесваше й да чисти праха от старите махагонови мебели, да мие дебелите прозорци, вертикално разделени на няколко части с мулион, да търка скърцащите дървени подове. Бяха минали само няколко дни, но вече чувстваше къщата на номер 14 като свой дом. Стените като че ли я прегръщаха и й говореха, че всичко е наред, че тук е в безопасност и ще има онзи начин на живот, за който винаги бе мечтала. Всъщност понякога й се струваше, че старата къща е първият й приятел в Лондон.
Обърна се, за да погледне през задния прозорец и да провери децата. Мади вече бе натрупала купчини от плевели и кал в градината, създавайки ужасна бъркотия, а Том ровеше около един храст с някаква пръчка. Фей поклати глава, развеселена, но и изпитваща болка заради тях. Нямаха представа как да направят градина. Нуждаеха се от учител. Майка със свободно време, което да сподели с тях.
За един кратък миг се размечта и изпита желание да захвърли жълтите гумени ръкавици и да ги замени с памучните градински. Да почувства топлината на слънцето и усмивките на децата си…
После здравият разум се върна в нея и тя отхвърли идеята като прашинка прах и се съсредоточи върху кофата, гъбата и мазните петна върху малката, подобна на кутия печка. Трябваше да се възползва от тези моменти, когато децата й се забавляваха. Или да ги изгуби завинаги, зависи как гледаше на това…
* * *
На долния етаж, в градинския апартамент, Джак отвори предпазливо едно око и се намръщи срещу яркото сутрешно слънце, навлизащо през тясната цепка на завесите и светещо право в очите му. Почеса се по главата, прозя се уморено и се заслуша разсеяно в клаксоните на колите навън на улицата и чуруликането на шумните пролетни птици. Бе изкарал една неспокойна нощ, въртейки се в леглото, тормозен от своите мисли. Дори дългото спане, до единайсет часа тази сутрин, не му бе подействало отморяващо. Все още на автопилот, се надигна от леглото, напъха се в някакви панталони, навлече раздърпана блуза с надпис на „Станфорд“ и се замъкна по коридора до огромната кухня. Стомахът му изкъркори шумно и той грабна една чаша, помириса я първо, за да се увери, че е чиста, наля от вчерашното кафе в нея, после я бутна в микровълновата фурна. Докато чакаше избипкването, се огледа за някаква закуска и накрая реши, че остатъците от пица отговарят на минималните изисквания за храна, които имаше. След като отхапа няколко залъка и отпи три-четири глътки от горчивото кафе, плисна студена вода на лицето си, прокара пръсти през косата си и прецени, че се е привел в порядъчен вид, излезе навън, за да последва изненадващия звук, който бе доловил сред останалата шумотевица. Звук на детски гласове.
Навън небето бе изумително синьо. Ябълковото дърво хвърляше сянка с тежките си, отрупани с ароматни пролетни цветчета клони. В далечината се виждаха светлозелените разцъфтели пъпки на виещите се като змия стъбла на глицинията, която отдавна растеше тук и пълзеше уверено по старата тухлена стена. Джак спря рязко на вратата, изненадан от гледката на две малки деца в двора, заети като пчелички да чистят стария фонтан.
Момичето бе по-голямо, с около две години, и очевидно бе шефът. Беше се покатерила на разтракана дървена стълба и лъскаше лицето на бронзовото момченце, докато даваше нареждания на момчето, което явно бе неин брат. Независимо от слабичкото и сладко лице с блед тен, тя бе ефективна като най-строгия сержант, когото някога бе виждал.
Момчето, от друга страна, изглеждаше кротко и тихичко вършеше каквото му бе наредено. Беше слабо и бледо дете, с прекалено големи за лицето си очи и коса, която стърчеше във всички посоки и правеше лицето му да изглежда още по-малко.
Като се огледа из двора, Джак развеселено забеляза, че те бяха работили доста упорито. Купчини пръст бяха посипани по каменния плочник като следи от голямата война, водена между упоритите плевели и още по-упоритите малки пръстчета. Бяха постигнали забележителни резултати. Но, човече, о, човече, помисли си той, оглеждайки дебелия прораснал бръшлян, потрошените тухли и пълчищата плевели. Може да бяха спечелили битката, но им предстоеше да водят истинска война, за да приведат градината отново във форма.