Не можеше да види лицето на бронзовото момче в сенките, нито да чуе жизнерадостната музика на флейтата, както бе свикнала да очаква. Беше тихо като в гробище, сякаш цялата магия на градината бе изчезнала с изчезването на Мади и Том.
Облаците се раздвижиха и покриха луната, спускайки мрачния си воал над всичко. Фей мина по неравните плочки на сляпо, пръстите й напипаха ронещите се тухли на стената, студеното желязо на столовете. Беше решена да се изправи срещу бронзовото момче, този преследващ я образ на нейната отмъстителна съдба, Питър Пан. Втренчи се в дръзкото лице, предизвика го да проговори. Бронзовото лице просто се взираше в нея с подигравателната си усмивка.
Фей се хвана за ръба на фонтана, стисна зъби и извика яростно изпълнена с неизмеримо дълбоко отчаяние:
— Добре, признавам! Вярвах в теб!
След този пристъп гласът й стихна, победен от тъгата.
— Някога, много отдавна, вярвах в теб. Оставях прозореца си отворен за теб, всяка вечер. Лежах в леглото си, прозявах се, потръпвах от студа и чаках, и чаках. Бях сигурна, че ме чуваш и ще дойдеш при мен.
Очите й пламнаха от гняв.
— Но ти никога не дойде! И когато другите деца разбраха, ми се подиграваха — подсмръкна тя и изтри с длан очите си. — И накрая аз затворих прозореца. А след Роб го заключих. Заклех се, че никога вече няма да бъда толкова глупава, толкова наивна.
Питър се усмихваше с нахалната си усмивка.
Отчаяна, чувстваща се глупаво, Фей погледна нагоре и видя безбройните звезди, блещукащи в небето. Нима едва миналата вечер Джак я бе държал в прегръдката си толкова близо, че можеше да чуе как бие сърцето му, и й сочеше същата тази бледа блестяща звездна диря в небето? Струваше й се толкова отдавна.
Можем да видим повече от 2500 от звездите в Млечния път, каза й той, и те са само малка частица от милиардите звезди в галактиката. Кои сме ние да се съмняваме какво има някъде там? Възможностите са безкрайни като звездите. Само трябва да повярваш.
Да повярва… Обви ръце около тялото си, чувстваше се безпомощна като детето, което някога беше, треперещо и само. Безпомощна. Като кораб без рул, като моряк без компас.
Притисна юмрука си до челото.
— Иска ми се да можех да повярвам отново.
Изневиделица, неизвестно откъде се разнесе тиха музика.
Тя наклони глава, ослуша се, за да улови познатата мелодия на флейтата, която се носеше във въздуха. Затананика си, отначало плахо, набирайки все повече сила. Музиката я тласна вътре в къщата, поведе я покрай апартамента й, където двама полицаи играеха на джин ръми, и я качи в мансардата. Музиката изпълваше съзнанието й, изпълваше сърцето й с надежда. Тананикайки си безименната мелодия, Фей обиколи мансардата, докосна с пръсти многобройните странни предмети, разпръснати из стаята, в търсене на някаква следа. Докато търсеше, си спомни думите на Уенди: Повярвай, защото трябва да го сториш.
Какво означаваше това? Да повярва, че децата й ще се върнат при нея? Че Джак ще се върне при нея? В прощалното си писмо той се сбогуваше с тях. Ако й беше останало сърце след изчезването на децата й, то щеше да бъде разбито.
Какво беше това нещо, което другите наричаха „вяра“, запита се тя? Да вярваш в магии или в чудеса? Ако беше така, тогава със сигурност звукът на детския смях и игривата мелодия на флейта нощем, ароматният чай и малките сандвичи, светването на луциферина в светулките и влюбването бяха магия. Вярата бе вид магия, нали? Чудо, което имаше силата да преобразява. Тя не можеше да види вярата, както не можеше да види Питър Пан или феята на рамото си. Или миниатюрния атом. Но можеше да си ги представи. Може би вярата беше способността да повярваш в безграничните способности на това, което човек можеше само да си представи.
Сърцето й заби учестено, докато постепенно започваше да разбира.
Не напълно, не, беше по-скоро като сянка на нещо минаващо пред нея в мъглата. Пръстите й погалиха стария цилиндър, оръфаното мече, на което му липсваше едното око, малката синя кадифена кутийка, в която Уенди твърдеше, че е поставила напръстника на Питър, който той си отмъкнал отново. Думите на детектив Фарнсуорти не й даваха мира, тормозеха я. Толкова много съвпадения, помисли си тя. Няма такова нещо като съвпадение, бе казал Джак.
— Какво търся? — попита се на глас, както стоеше в средата на мансардата, заобиколена от дузини очи, взиращи се в нея от рисунките по стените. Гледаха я и като че ли чакаха да направи правилния ход.
И тогава я видя.
Уловена от един лунен лъч, с прашната си зелена подвързия и изгорялото злато на гравираните букви, книгата на Уенди лежеше на удобното диванче до прозореца, където тя я бе оставила, точно до мохерния й шал. Фей бе привлечена от нея, взе я в ръка и прокара пръсти по релефните рисунки на корицата, които изобразяваха красив младеж в дръзка поза до прелестно младо момиче, облечено в нощница и с панделка в косата. Питър и Уенди. Отвори книгата, първо издание, много внимателно, сякаш бе от кристал, и ахна, когато прочете посвещението, написано с елегантен, виещ се почерк.