На моята скъпа Дарлинг, моята малка приятелка Уенди Дарлинг,
Благодаря ти, че сподели с мен историята за твоите невероятни приключения с Пан. Ние с теб винаги ще знаем, че книгата е всъщност историята на Уенди.
Но както ти пожела, това ще си остане нашата малка тайна!
Твой покорен слуга,
Джеймз Бари
Фей изпита нотка на благоговение, докато прелистваше тънките като коприна страници, посипани със златист прашец, между които Уенди бе поставила яркочервено птиче перо като отметка. Книгата бе отворена на шестнайсета глава: „Завръщане у дома“. Погледна страницата и видя, че един пасаж бе подчертан. В него мисис Дарлинг чакаше търпеливо децата си в мансардата, напомняйки на съпруга си: Прозорецът трябва винаги да бъде отворен. Заради тях. Винаги, винаги, винаги.
Фей внезапно осъзна какво трябваше да направи.
Изправи се и застана пред прозореца, затворен и заключен като нея самата. Уенди й бе казала да го отвори. Да го направи, щеше да бъде като признание, че вярва. Потръпна, боейки се да се откаже от контрола отново, да пристъпи отвъд границите на разума. Да го отвори, означаваше да рискува пак да бъде наранявана, пак да изпита болка. Но също така означаваше и че отваря душата си за възможността да изживее огромна радост и щастие. Не беше ли това същността на посланието на Уенди?
Магията може да дойде само ако й отвориш да влезе.
Фей се пресегна, махна резето, бутна капаците и с яростно и искрено движение отвори прозореца. Вятърът нахлу вътре, изсвири в ъглите, разпиля листове по пода, заигра се с косата й и отвя надалече съмненията и тревогите й като с мокър парцал по време на пролетното чистене. Фей застина в очакване и повдигна брадичка, за да погледне в безкрайното тъмносиньо небе, където множеството звезди й намигаха и чакаха.
Не знаеше колко време бе стояла така, втренчена в дълбоката синева, но някъде вътре в себе си усети разхлабване на връзките и отваряне на запечатаните малки кутийки. Беше сигурна, че край нея се изливаше магия и изпълваше празните пространства до препълване. Пое си дълбоко дъх. Небесата като че ли се смълчаха, когато Фей събра целия си кураж.
— Питър! — извика тя и гласът й изкънтя из стаята. — Вярвам! Звезди! Сияйте непоколебимо и ярко днес. Осветете пътя на децата ми, за да открият пътя за дома си!
Сигурна, че е била чута, Фей се сгуши на диванчето до прозореца и се уви с мохерния шал. Притисна книгата на Уенди близо до гърдите си. После я отвори и започна да чете.
Докато четеше, си представяше как Мади танцува с Тигровата лилия около лагерния огън, а Тутълс си играе с меч. И, разбира се, Питър, никога непорастващото момче, заслепявайки я със снежнобялата си усмивка. Чете часове наред, будуваше, докато клепачите й се отпуснаха и главата й се наклони и падна на раменете.
Фей заспа, сънувайки, че Питър най-накрая взема ръката й и отлита с нея в звездната нощ.
Само че в съня й Питър стана Джак и той летеше до нея, прегърнал я през кръста, вземайки своята награда — нейната специална целувка.
Глава 23
Когато бледорозовото зазоряващо се небе простря величието си над множеството наблъскани един до друг назъбени лондонски покриви, Фей повдигна глава и се наведе през прозореца. Бореше се да запази вярата си, след като мистичната нощ бе отминала и ярката сутрешна светлина идваше на власт. Огледа се наоколо, премигвайки сънено. Мансардата бе спокойна и застинала и тя беше сама. Питър отново не бе дошъл до нейния отворен прозорец. Уенди бе грешала, децата й не се бяха върнали. Почувства как плачът се надига в гърдите й и всеки миг щеше да избухне.
Колко лесно е да вярваш нощем, когато звездите премигват и пред теб се простират часове на спокойствие и хармония. И колко трудно е да продължиш да вярваш, когато новият ден те посрещне с новите проблеми, забързаните графици и задължения.
Ето това е най-големият тест: да продължиш да вярваш, когато всичко изглежда безнадеждно.
Нямаше да се предаде на отчаянието си, обеща си Фей, изправи се и потърка очите си, за да изтрие съня от тях. И все пак, докато вървеше, все още бавно и вцепенено, вълната на съмнението отново я заля.