— Вярвам — каза си тя тихичко, без въодушевление. — Вярвам.
Внезапно някакво бързо движение в обсега на периферното й зрение привлече вниманието й. Тя се стресна и се напрегна. Много бавно тръгна към спалнята на Уенди и бутна вратата. Надникна в стаята.
Има моменти в живота, редки и безценни, когато си сигурен, че магията съществува. За някои това е първата усмивка на бебето им или дългоочаквано писмо от любим човек, или изцелението от ужасна болест, или влюбеният поглед в очите на любимия. Когато това се случи, сърцето ти полита до небесата във възторжен порив, после се връща отново в гърдите ти, изпълнено с благоговение и почуда, които те разтърсват, докато се настаняват в цялото ти тяло.
Точно така се почувства Фей, когато видя двете си деца, гушнати като лъжички едно в друго, заспали на голямото легло с балдахин на Уенди. Очите й поглъщаха и най-малката подробност:
Бледосинята нощничка на Мади, извезана с цветя в пастелни тонове, разрошените руси кичури, паднали над очите й, дългите й и деликатни пръсти. Том сякаш бе пораснал през тези три дни. Зелената тениска, която носеше като униформа, се бе повдигнала и разкриваше кръглото му коремче и трапчинката на пъпчето му.
Не можеше да помръдне. Фей бе като гъба, попиваща образа на децата си, пръстите й бяха долепени до устните и леко поклащаше глава. Не знаеше, че плачеше, но изглежда това бе звукът, който събуди Мади от дълбокия й сън.
Тя потърка очи и се прозя сънливо. Когато видя майка си до леглото, се усмихна, лицето й засия от удоволствие и тя се претърколи на колене.
— О, мамо! — възкликна момичето. — Няма да повярваш къде бяхме!
— Може би мога — отвърна Фей с насълзени очи.
После и Том се събуди и той също започна да разказва развълнувано за приключенията, които бяха преживели с Питър, изгубените момчета и всички други обитатели на Невърленд. Редеше бързо думите, една след друга, защото се опитваше да се състезава със сестра си, която го стискаше за лакътя и също искаше да се изкаже.
Сред цялото изобилие от думи малките й съкровища не изрекоха нито едно извинение или оправдание, нито изразиха и най-малкото съжаление за тревогата, която бяха причинили на майка си със своето отсъствие.
Фей седеше на леглото, прегърнала от всяка страна по едно от децата си, слушаше бърборенето им, което за нея бе като музика или като бълбукане на поточе над камъни, или като сладката песен на птиците, чуруликащи в дърветата. Защото между звуците и писукането на децата си тя чуваше магията на радостта, любовта и тяхното щастливо повторно събиране. Не знаеше какво да мисли или да каже за благополучното завръщане на децата си. Не смееше да дава оценки. Ако това бе сън, не искаше никога да се събужда от него.
— Трябва да кажем на Уенди! — провикна се Том. — Толкова ще се зарадва, като чуе, че къщичката й на дървото е същата, каквато я е оставила.
— И кутията й с принадлежности за шиене — добави Мади. После погледна през рамо и попита: — Къде е тя?
Лицето на Фей помръкна, докато разказваше на децата за странните трагични съвпадения от изминалите три дни. Мади и Том слушаха поразени, когато им обясни за версията с отвличането. Фей се притесни, когато видя палавия блясък в очите на Том, щом той чу, че Скотланд Ярд е бил известен и че точно в този момент долу в апартамента им има униформени полицаи. Когато им каза за болестта на Уенди обаче, лицата им побледняха.
— Уенди не може да е в болница! — възкликна Мади и скочи на крака.
За секунди и Том дойде до нея, заекваше, но говореше все по-бързо.
— П… Питър ще дойде за нея тази нощ! Той… той така каза. Ние… ние трябваше да й напомним да се приготви. Мамо, ако прозорецът не е отворен… тя… ще го пропусне. Завинаги.
— Той много ще се ядоса. Трябва да я върнем у дома — тропна с крак Мади. Беше бясна.
— Невъзможно е — отвърна натъжено Фей. — Аз нямам никакви пълномощия и… — млъкна и хвана ръцете им. — Деца. Уенди може никога да не се върне в мансардата. Съжалявам. Трябва да разберете. Уенди умира.
— Но тя не може да умре — извика Мади, а сините й нежни очи се напълниха със сълзи. — Толкова дълго време е чакала Питър да я отведе обратно в Невърленд. Била му е вярна! Не може да умре сега, точно преди идването му. Трябва да бъде тук!
— Това няма значение — заяви Том и в очите му проблесна странна светлина.
Мади се обърна към него, намръщена. Беше започнала да уважава по-малкия си брат. Защото бе открила, че през цялото време, в което бе мълчал, Том всъщност бе слушал и бе запомнял всичко и всеки. Беше много мъдър за момче, две години по-малко нея.