— Радвайте се за Уенди. Тя винаги ще бъде с нас в спомените ни. А нощем можем да оставяме съобщения за нея на звездите. Мади, Том, сигурна съм, че тя е щастлива сега. Усещате ли го? И нямаше ли да ни смъмри, ако видеше, че сме тъжни в такъв прекрасен ден?
Децата кимнаха и изтриха очите си, после извиха вратлетата си, за да надзърнат през градинския прозорец. Навън слънцето бе високо в небето и градината бе великолепна със своите червеникави и златисти цветове. Том се изпъна, а Мади се наведе, за да плесне с ръце и да повика Нана при себе си.
Вълнението от новия ден искреше в очите им, надеждата замени тъгата в миг.
Магия, помисли си Фей.
Инспектор Рос пристигна рано сутринта, както и Иън Фарнсуорти, за да разпитат децата за тяхното изчезване. Седнаха до голямата дървена маса, разпръснаха формулярите си и грижливо попълниха всички бланки, които можаха, докато отпиваха от чая си и похапваха бисквити.
Том вече говореше свободно и се опита да им обясни, че е добре, че никой не го е наранил и че Уенди не го е отвеждала никъде, нито го е оставяла на някакво място. Последното го каза със стиснати юмручета и отбранителна искра в очите. Нямаше да позволи никой да говори лошо за неговата Уенди.
Въпросите обаче бяха безкрайни и независимо по какъв начин ги задаваше инспектор Рос, независимо дали разделяше децата, или ги разпитваше заедно, отговорите им винаги бяха едни и същи.
— Значи отидохте по своя воля?
Мади и Том клатеха крака и правеха гримаси на досада.
— Аха…
— В „Невърленд“?
Мади потърси с поглед майка си. Фей й се усмихна от мястото си от другата страна на масата и сви рамене.
— Да.
— Заедно?
Том кимна.
— Да.
Фарнсуорти се наведе напред и се намеси:
— Детектив Рос има предвид тематичния парк „Невърленд“. В Лондон. За това ли говориш?
Джак и Фей се спогледаха развеселено.
Мади и Том също си размениха заговорнически поглед, предадоха си безмълвно някакво послание, после се усмихнаха и тържествено погледнаха инспектора.
— Аха… — потвърдиха те равнодушно.
— Избягахме — каза Мади, сякаш рецитираше предварително подготвен отговор. — И после се върнахме.
Фарнсуорти присви очи и се почеса замислено зад ухото.
Детектив Рос се облегна назад в стола си със стон и потърка брадичката си.
— Ще се осмеля да кажа, че съм удовлетворен от отговорите. Случаят ми изглежда изяснен и решен, какво ще кажеш, Фарнсуорти?
Детективът погледна към Джак, после се усмихна широко.
— Изяснен и решен — потвърди той.
— О, между другото, д-р Греъм — каза Рос, докато събираше формулярите си. — Натъкнахме са на информация за вас, докато се ровехме из онези досиета.
Джак, който стоеше облегнат до стената, се напрегна и почти подскочи.
— Защо не казахте веднага? Какво научихте?
— Наистина сте били изоставен. На прага на мисис Форестър, точно както твърдеше и тя. От млада, неомъжена майка. Баща ви е неизвестен — сви рамене Рос и прибра моливите в чантата си. — Често срещана история. Изглежда доста хора са подхвърляли бебета в дома на мисис Форестър години наред. Вероятно, защото е била споменавана често в светските страници на вестниците. Тя и нейният Лондонски дом за момчета. Очевидно е, че не ви е отвлякла и… — прокашля се той — Скотланд Ярд не вижда основания да продължи това разследване. Нито на Уенди Форестър, нито на самия дом.
Изчерви се, като си спомни как началникът му го бе сръфал дори само когато го предложи.
— Никога не съм вярвал истински в цялата тази история с отвличането и с глупостите за раздвояването на личността.
— Кажете ми, инспектор Рос — попита Джак, като се приближи до Фей и постави ръце на раменете й. — Дали случайно сте успели да откриете името на майка ми?
Фарнсуорти повдигна очи и превъртя езика в устата си.
— Ъъъ, не, не… — закашля се Рос. — Нищо официално. Само някаква бележка някъде.
Джак се ухили и се наведе да прошепне в ухото на Фей.
— Видя ли? Мисля, че всички сме били изгубените момчета на Уенди.
Фей сплете пръстите си с неговите.
— Изгубени, но вече намерени.
— Е, предполагам, че приключихме тук — каза делово Рос. — Радвам се, че всичко се разви толкова добре. А вие, двамата — обърна се той строго към децата, — да няма следващ път, нали? Големи късметлии сте, такива сте наистина. Не искам да притеснявате майка си отново с такова лекомислено поведение. Бог знае какво можеше да ви се случи там.
— Пирати, диви индианци, кой знае…? — намеси се Фарнсуорти, повдигайки вежди.