Усмихна се, осъзнавайки, че това сигурно бяха двете американски деца, за които мисис Лойд се притесняваше, че ще съсипят хубавата й мебелировка. Той самият харесваше деца. Обикновено предпочиташе да говори с тях, отколкото с възрастни. Нямаше много деца в квартала и му липсваха възторжените им викове и смях, с който винаги изпълваха улиците, да не споменаваме шумните им игри с топка. Тези двете обаче бяха по-тихи от повечето деца, които познаваше. Трябваше да се напъне, за да чуе разговора им.
— Изглежда симпатичен — каза малкото момиче, докато лъскаше лицето на статуята. — Чудя се кой ли е?
Джак пристъпи напред, сред огряната от слънцето градина.
— Това е Питър Пан — обади се той.
Момичето затаи дъх и бързо изви глава в негова посока, определено притеснено. В същото време провери и къде се намира брат й. Той стоеше до фонтана, застинал като бронзовото момченце, с широко отворени от ужас очи.
— Кой си ти? — попита момичето.
Джак пристъпи бавно, не желаейки да ги плаши повече.
— Аз съм вашият съсед — отвърна спокойно. — Името ми е Джак. Джак Греъм.
Децата не реагираха.
— А вие как се казвате?
Момичето наклони глава, като го оглеждаше подозрително. Той се усмихна с надеждата да разчупи леда. Явно не се справяше добре със задачата си.
— Не трябва да говоря с непознати — отвърна неубедено момичето.
— Аз не съм непознат — каза Джак. — Живея на долния етаж. Това е и моята градина, нали знаеш.
Сега очите й се присвиха.
— Мама каза, че можем да почистим фонтана — тонът й явно целеше да го предизвика.
— И сте свършили много хубава работа — кимна той, като тръгна лениво към фонтана и изсвири с уста, оглеждайки се наоколо. — Знаете ли — посочи към малката купчина влажни, гниещи листа, струпана на камъните, — тук вероятно има дузина хубави дебели червеи. Освен ако не възнамерявате да ходите за риба, ще ги хвърля обратно в пръста. Червеите са полезни за градината.
— Така ли? — попита момичето, като се обърна към брат си, стискайки здраво стълбата, за да не падне. — Том — нареди тя. — Отиди и прегледай листата. Извади червеите и ги върни в пръстта.
Том се намръщи и поклати глава.
Тя потърка челото си.
— О, да, той мрази буболечки.
— Червеите са наши приятели — каза с топъл глас Джак, докато разравяше купчината листа и вадеше земните червеи оттам, а после ги хвърляше обратно в пръста. Избърса разсеяно ръцете си в панталоните и отново се замисли колко очарователна бе старата тухлена стена. На места яркожълти и лилави минзухари — остатъци от някогашната страхотна градина, която явно бе имало тук — бяха надвили плевелите и се перчеха жизнерадостно към слънцето.
— Отдавна си мисля, че трябва да оправя това място, но все не намирах време. Като че ли винаги съм зает. Страхотно е, че сте се заели с това. Е, какво смятате да засадите? Малко домати, надявам се?
— Не. Цветя. Много цветя.
— Трябваше да се досетя — изръмжа той. — Е, мечтаех си за един хубав сочен домат от сорта, който вирее в Средния запад, „Голямо момче“. Нищо, предполагам, че цветята ще изглеждат доста добре край фонтана. Чудя се… — добави, като се пресегна да докосне красиво изваяния страничен ръб на фонтана, а после се наведе, за да огледа басейна — дали бих могъл да го накарам да заработи отново. Доста съм сръчен в ръцете.
Облакът на съмнението изчезна от очите на момичето и на лицето й грейна широка усмивка.
— Наистина ли? Можеш ли да го направиш? Ще бъде чудесно. Нали ще бъде чудесно, Том?
Том обаче присви очи и го изгледа със съмнение, после се скри зад един високо израсъл чемширов храст. Само чифт кални тенис обувки и костеливи колене се виждаха зад лъскавите листа.
— Не мисля, че ме харесва — каза Джак, свивайки рамене.
— О, не му обръщай внимание. Той не говори с непознати.
— Е, трябва да намерим начин да оправим това, нали? — постави Джак ръце на кръста и се замисли за момент. — Какво трябва да направя, за да не бъда вече непознат за него? Все пак ще се натъкваме често един на друг — нали споделяме градината. Лятото ей сега ще дойде.
Момичето прехапа устни.
— Мама трябва да ни позволи. Тя не иска да говорим с хора, които не познава.
— А, разбирам. Тя е от предпазливия тип.
— Аха. Но й се налага да бъде такава.
— Налага ли й се?
Момичето присви плътно устни.
Джак не я притисна повече.
— А какво ще кажеш да се срещна с майка ви?
Тя кимна, после отметна глава назад, хвана се здраво за стълбата и се разкрещя с пълни гърди:
— Мамооооо!
— Това трябва да свърши работа — измърмори Джак. Погледна към Том, който надничаше иззад храста. В мига, в който погледите им се срещнаха, момчето се скри отново зад чемшира. Можеше да бъде дразнещо, ако не беше толкова забавно.