След минутка една жена се появи тичешком през задната врата с паникьосано лице и сапунена пяна, стичаща се от ръкавиците й и от гъбата, която държеше в ръка. Беше дребничка, също като децата си, със светлоруса коса, вързана на конска опашка, и навити над глезените дънки. В този си вид не изглеждаше много по-голяма от дъщеря си. Въпреки че има доста яростен вид за такова малко създание, приличащо на мишле, помисли си Джак.
Мисис O’ Нийл може и да беше дребна, но бе жилава. Правият й нос бе обсипан с лунички, а ноздрите й бяха разширени от гняв като на грациозна лъвица, защитаваща малките си. Енергията се излъчваше от нея направо видимо и пращеше като електричество. Не, реши той, няма нищо мишо в тази жена.
— Какво има, Мади? — попита тя, а сините й очи искряха, докато оглеждаше градината. — Къде е Том?
Момчето се подаде иззад чемширения храст, забило поглед в земята.
— Искахме… искахме да се запознаеш с новия ни съсед — обясни смутено момичето. Беше очевидно, че не бе искало да уплаши така майка си.
Облекчението на жената бе осезаемо. Тя почти се усмихна, когато погледът й се спря върху децата й. После забеляза Джак, застанал до бараката, и напрежението отново пролича в цялата й стойка. От убийствения начин, по който го гледаше, Джак предположи, че той изглежда или като сериен убиец с брадва, или къдравата му коса отново бе щръкнала във всички посоки. Прокара пръсти през нея, за да се опита да оправи положението.
— А вие сте…?
Гласът й бе като смъртоносно мъркане — кадифен, но опасен. Не беше враждебна, но пък и от нея не струеше съседска любезност. Джак си спомни думите на момичето. „Налага й се да бъде предпазлива.“ Той протегна приятелски ръка за поздрав и каза:
— Аз съм вашият съсед. Джак Греъм. Живея в апартамента на приземния етаж.
— А, да. Доктор Греъм — отвърна жената внимателно.
Той почти чуваше как умът й щрака и прехвърля файловете, за да намери информацията за него и да я обработи. Явно бе преминал някаква първоначална бариера, защото тревогата й като че ли се разсея и бе заместена от предпазливо любопитство.
— Ученият, живеещ под нас.
Той бе напълно наясно, че мисис О’Нийл оценява атлетичната му фигура, личаща под торбестите панталони и размъкнатата блуза, и се чуди как може този здравеняк да е учен.
Не че я винеше. Повечето хора очакват ученият да бъде стар, прегърбен и блед. Също така да носи очила с тежки рамки и да има специално джобче на ризата си, в което подрежда химикалките си, за да не се разтекат. А, и да не различава бейзбол от американски футбол.
Това беше стереотип, който не подхождаше на съвременната порода млади учени, специалисти и екстремисти. Джак знаеше, че високото му, стройно телосложение, дълбоките кафяви очи и широка усмивка — на всичкото отгоре имаше и трапчинки — в добавка с кестенявата коса с шоколадов оттенък, виеща се на немирни къдрици, караше повечето хора, които го срещат в кампуса, да го смятат за добре изглеждащ, макар и рошав студент. Възможно бе да го вземат и за преподавател, но не и за уважаван физик теоретик.
Всеки, който се спреше и се вгледаше отвъд фасадата обаче, щеше да забележи, че лицето му бе по-скоро мрачно, отколкото сладко, тъмните му очи бяха оградени от бръчки, които отразяваха дълбочината на мислите му, а устата му бе готова да обсъжда теории и да търси отговорите на хиляди все още неразгадани загадки.
Неловка усмивка се плъзна по устните на Фей, докато преместваше гъбата в другата си ръка, изтриваше дясната си в престилката и след секунда колебание се здрависа с него.
— Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Фей О’Нийл, а това са децата ми. Маделин и Том. Деца, това е д-р Греъм.
— Е, приятно ми да се запознаем, мис О’Нийл. Или може да ви наричам Мади? — обърна се той към момичето. Тонът му бе прекалено официален, за да бъде сериозен. Беше възнаграден с полуусмивка от Мади.
— Разбира се.
— А ти можеш да ме наричаш Джак — добави той с усмивка, която разкри дълбоките трапчинки на бузите му.
Мади се усмихна още по-широко.
— Том, кажи „здравей“ на Джак.
Том сведе очи и се извърна настрани. Не отрони нито дума.
— Дайте му време — каза Фей, като отиде до сина си и го прегърна закрилнически през раменете. Том веднага се притисна към нея и зарови лице в скута й.
Гледайки контакта им, Джак почувства внезапна остра болка в корема си. Той бе лишен от такава любов, никога не я бе усещал и сега завидя на малкото момче за нея.
— Срамежлив е и не говори много — каза Фей, като погали сина си по косата.