— Внимавайте с думите, Фей. Ще ви се наложи някой ден да си ги вземете обратно.
Тя се обърна отново към децата си, за да отвлече вниманието им от Джак, чиито очи грееха ярко — също като погледа на Мади.
— Понякога те забравят както се е случило днес и живеят само с миналото. Това е станало и с мисис Форестър. Ако тази клета жена вярва, че историите й за Питър Пан са истина… е, тогава просто ще бъдете мили с нея. Но се дръжте на разстояние.
Том се наведе напред и долепи главата си до шията й така, че Джак да не види лицето му.
— Обичам истории — прошепна разпалено той.
— Аз също обичам истории — тросна се Мади.
— Сигурен съм, че тя с удоволствие ще ви разкаже някои, приятелчета — каза Джак.
Фей го изгледа предупредително. Той стоеше със скръстени ръце и на лицето му бе изписано бунтовническо изражение, което не се различаваше от това на лицето на Том.
— Мисис Лойд каза, че децата разстройват майка й.
— Глупости. Тя обича деца. А и ще бъде добре за възрастната дама да си има компания.
— Казах „не“ — тросна се решително и остро Фей. Изправи се и изпъна рамене пред него. Може и да беше неин съсед, но беше преминал границата. — Д-р Греъм, това стигна прекалено далече. Когато става дума за децата ми, не играя игрички.
После сведе поглед и каза по-спокойно, но все още с желязна нотка в гласа си:
— Деца, няма да притеснявате мисис Форестър. Ясно ли е?
Мади и Том кимнаха мрачно.
Джак усети как в него се надига гняв, когато забеляза разочарованието, изписано на лицата им. Той обичаше деца — обичаше техния оптимизъм и въображение. Направо побесняваше, когато виждаше как възрастните ги убиват. Ако някога бе имало деца, които се нуждаеха от спасение, това бяха тези двете. Нямаше да навреди, ако майка им се отпуснеше малко, реши той. В сравнение с нея Статуята на свободата изглеждаше като мацка на реге парти. Да, помисли си Джак, готов да се посвети на задачата. Той може да бе имал жестоко детство, но поне би могъл да направи детството на тези две деца по-ярко. Това решение го накара да се почувства по-добре и тежестта, която изпитваше след обаждането си до детектива, като че ли изчезна. А можеше да се окаже и забавно.
— Трябва да вървя — каза и вдигна ръка, за да помаха за довиждане. — Беше ми приятно да се запознаем, Фей. И с вас, Мади… Том…
Семейството също помаха в отговор и Джак се обърна и тръгна към къщата. На вратата се спря, извърна глава и не успя да се удържи да не изстреля един последен залп.
— О, и между другото… Просто за информация. Аз вярвам в Дядо Коледа и в НЛО. Отворен съм за възможността и за Питър Пан.
Намигна бързо на Мади и Том. Беше от онзи тип мигване, който си разменяха децата — „А ти ще посмееш ли да направиш това, или си пъзльо?“. Очите на Мади се разшириха от изненада; Том присви своите. Джак погледна нагоре и улови и погледа на Фей. Тя стоеше изправена, със скръстени на гърдите ръце и повдигнати неодобрително вежди — като истинска учителка, която се кани да те скастри за някаква простъпка.
Не можа да устои — никога не беше успявал. Чу отново гласа на майка си: „Лошо, лошо момче!“. Усмихвайки се леко накриво, Джак отвърна на погледа на Фей с предизвикателна искра в очите си — после намигна и на нея. Когато видя шокираното й изражение, се обърна и се прибра в апартамента си, като си подсвиркваше с уста, сигурен, че току-що бе спечелил първия рунд от битката.
Глава 3
След няколко дълги и тежки дни Джак най-накрая почувства, че отново бе вкарал екипа и изследователския си проект в график. Всичко работеше като точен часовников механизъм. Успя да се прибере у дома в прилично време и тъкмо се канеше да седне на масата за първото си нормално ядене от дни — а не, както обикновено, на крак — когато чу звън откъм входната врата. Пусна таблата си с раздразнение и трясък на масата и се запъти да отвори. Нисък, набит мъж на средна възраст с умни очи, облечен със зелен шлифер, стоеше на входа, вежливо държащ шапката си в ръце.
— Д-р Греъм, предполагам? — каза мъжът, прецизно артикулирайки всяка дума.
Джак се облегна на рамката на вратата и се опита да се сети кой би могъл да е този човек.
— Ако продавате нещо, не се интересувам — отвърна той.
Мъжът изви мустака си.
— Ако вие сте д-р Греъм, смятам, че имаме среща. Аз съм детектив Иън Фарнсуорти. Казахте седем часа, нали?
Джак присви лице в гримаса, като мислено се изрита сам. Беше толкова зает, че напълно бе забравил за уговорката, която бе направил припряно с детектива. Чувстваше се несигурен. Дали искаше всъщност да го наеме? След всички тези години? За частица от секундата съжали, че бе направил това среднощно обаждане и че изобщо бе започнал издирването. Беше достатъчно щастлив да бъде този Джак Греъм, който познаваше. Заклет ерген. Самотник без емоционални увлечения. Много отдавна бе приел, че не му е необходимо да знае миналото си, за да изгради бъдещето си. Не изпитваше самосъжаление. Напротив. Беше си създал собствено семейство. Приятелите му бяха негови братя и сестри, а той имаше приятели от всички краища на света и от всички периоди в живота си.