— О, да, съжалявам. Разбира се. Грешката е моя. Влезте вътре — отвърна Джак и отвори широко вратата за това, което щеше да се случи. Каквото и да бе то.
Иън Фарнсуорти свали шлифера си и остана на прага на апартамента, оглеждайки безпорядъка по-скоро с любопитство, отколкото с отвращение. Можеше да датира преобразяването на сграда в отделни жилища към 70-те години на XX век по вида на изхабените мебели в стил баухауз в малката предна стая, която вероятно някога е била предназначена за прислугата. Избледнелите завеси в златисто и кафяво на прозорците и килимът с крещящите геометрични фигури някога сигурно са били доста модерни. Килимът сега бе покрит с купчини книги, листове, няколко празни чаши и различни бутилки бира. Фарнсуорти се завъртя неуверено около себе си, все още държащ шлифера си в ръка.
— О, ето, седнете тук — каза Джак, грабна палтото на детектива с една ръка, а с другата небрежно избута купчината книги от един стол на пода. Метна палтото му на съседния стол, после, след като не намери друго чисто място, безгрижно метна и купчината с листове и документи на пода. Не се извини за бъркотията наоколо просто защото не я забелязваше. Джак се отпусна на извитата облегалка на дивана и огледа детектива.
Фарнсуорти бе изненадващо подвижен и си проправи път между и около накланящите се купчини с книги и боклук по пода с грациозността на балерина. Джак наблюдаваше изпълнението му с възторг, защото детективът определено бе доста пълен мъж. Задните му части разделяха на две цепката отзад на евтиното му вълнено морскосиньо сако и човек само можеше да предполага дали под провисналото си шкембе детективът носеше колан.
— Значи вие сте човекът, който ще разкрие миналото ми, така ли? — попита Джак, потривайки ръце. — Никога не съм правил нещо подобно. Най-близкото, за което се сещам до шпионските истории, са били игрите. Нали се сещате… мис Скарлет го направи с професор Плъм в библиотеката[6].
Детективът го погледна леко объркано.
— Е, няма значение. Откъде ще започнем?
— Хъм, сър, това е предварителна визита, както я наричам аз. Нещо като начална точка и за двама ни. Може би, ако вие ми кажете какво точно искате да открия, аз ще мога да задам други основни въпроси като кой, какво, кога, къде и как.
Джак скръсти ръце на гърдите си.
— Разбрах. Просто е. Искам да знам кой съм.
— О, само толкова ли? — попита със сериозен тон Фарнсуорти, но очите му грейнаха развеселено. Джак хареса чувството му за хумор.
— Имам предвид в биологически смисъл, разбира се. Но и всеки друг ще бъде добре дошъл.
И двамата мъже се разсмяха, знаейки, че в човешката природа е цял живот да се питаш кой си всъщност.
— Е, сър, може би ще ми кажете какво знаете.
— Съвсем малко. Роден съм в Англия, но нямам акт за раждане. Нямам и спомени от първите шест години От живота си. Всичко ми е като тъмно петно. Знам само, че на шест години съм доведен в някакво сиропиталище в Лондон. Прекарах две години там, въпреки че спомените ми са много смътни. После бях осиновен от английско семейство, емигрирало в Америка. Уорнър и Ан Греъм. Прекарах останалата част от живота си в Щатите.
Джак разпери ръце и сви рамене.
— Това е. Нямам братя и сестри. Нямам роднини. Не е много, нали?
— Някакво начало е.
— Мистър Фарнсуорти… — Джак млъкна и потри длани в панталоните си. До този момент не беше осъзнавал колко много значи това издирване за него. Отговорът му се струваше на една крачка разстояние; дланите му се потяха от вълнение. Снижи глас и целият хумор го напусна. — Това, което всъщност искам да знам, е… Коя е майка ми? Кой е баща ми?
Вдигна глава и видя, че детективът го гледаше със съчувствие. Засрамен, Джак се изправи, постави ръце на кръста си и сви рамене с престорено пренебрежение.
— Не е особено сложен случай, нали?
Фарнсуорти затвори бележника си и се прокашля. После се изправи и протегна ръката си напред със сериозно изражение. Не беше от хората, които се отнасят фриволно с работодателя си или с неговото време.
— Ще дам най-доброто от себе си, сър.