Джак пое ръката на детектива и я разтърси здраво, чувствайки за първи път в живота си, че този път може би ще получи своя отговор.
* * *
Същата вечер в друга част на града, от единия край на дългата махагонова маса, Джейн Лойд се взираше в съпруга си, докато той се бореше с твърдите пилешки гърди. В голямата, чудесно обзаведена трапезария имаше само двама души, въпреки че на масата лесно можеха да се поберат десетина. Джейн настояваше да вечерят тук, дори след като децата се изнесоха. Повечето от приятелите й бяха започнали да ядат в по-скромните си кухни или бяха продали семейните си къщи за сметка на по-уютни, „лесни за поддръжка“ жилища близо до медицински центрове. Джейн и Хю Лойд никога не бяха обсъждали подобно нещо въпреки огромните разходи, нужни за техния начин на живот. Формалностите на света им, който вече си бе отишъл, им подхождаха и те бяха прекалено свикнали с него, за да го променят. Джейн бе чела много приказки като малка и романтични истории от регентския период като възрастна, така че преместването й в тази очарователна историческа джорджианска къща в „Реджънтс парк“ като млада булка бе нейната сбъдната мечта. Въпреки че мечтата леко бе избледняла, докато тя, а и къщата остаряваха, Джейн все още се опитваше да поддържа това, което смяташе за подходящ стандарт.
Да не споменаваме, че нямаше нищо против да бъде на по-значително разстояние от съпруга си по време на ядене. Той и без това не говореше вече много с нея, а когато го правеше, демонстрираше снизхождение, което притесняваше храносмилателната й система. Докато се взираше в съпруга си, видът му направо убиваше апетита й — толкова мъртвешкоблед бе станал след последния сърдечен удар, състояние, което ужасяващата му диета с ниско съдържание на мазнини не успяваше да подобри. Гледайки го надвесен над чинията си, тя не можеше да не си мисли за някаква голяма мръсна птица, кълвяща зърна от земята.
— Дадох под наем първия етаж на номер 14 — каза, като взе ленената си салфетка и я приглади внимателно на скута си. Когато не последва някаква реакция, продължи: — На една американка с две деца. Надявам се, че не беше грешка да пусна деца в жилището. Майка има някои чудесни вещи там и ще ми е неприятно да ги видя счупени или повредени. Дори една драскотина може да намали стойността им, нали знаеш? Хю, чуваш ли ме?
След кратка пауза, за да преглътне и попие устата си със салфетката, той кимна с изражение на досада върху лицето си.
— Голяма част от мебелите бе преместена, когато разделихме къщата на три отделни жилища, доколкото си спомням — изсумтя той. — Това, което остана, не е нещо особено. Не бих се притеснявал на твое място.
Джейн се наежи. Не било нищо особено. Той осъзнаваше ли колко струваха напоследък относително съвременните антики от края на века? Е, може би не бяха чак толкова скъпи, колкото стогодишните вещи, които той бе наследил от семейството си.
— Въпреки това мебелировката в жилището на О’Нийл струва хиляди паундове. Не мога да съм безразлична дали няма да бъде съсипана от невнимателни деца.
— Ако е така, защо изобщо им даде жилището под наем? — попита Хю лаконично.
— Не е лесно да намериш краткосрочни наематели. Имаме късмет с тези американци. Те искат жилища само за година или година и малко. Разбира се, щеше да бъде различно, ако можехме да дадем жилищата под наем за по-дълъг период, но… — въздъхна тя — никой не знае колко дълго още ще остане майка на номер 14.
Хю само изръмжа в отговор и се зае отново с безвкусната си вечеря.
Джейн се намръщи. Той никога не бе проявявал интерес към разговорите за майка й. Или към разговорите за собствените им деца. Изглежда се интересуваше само от тъпите марки, по които бе вманиачен. Все пак мозъкът му бе във форма и макар да се бе пенсионирал от банката преди години, продължаваше да следи тенденциите на пазара и цените на недвижимите имоти. Именно последните бяха и нейна основна грижа напоследък.
— Не знам още колко мога да позволя майка да живее там. Тя вече е доста възрастна. Просто не е прилично да живее сама.
— Не става въпрос дали ти ще го позволиш или не, скъпа моя. Майка ти винаги е правела каквото си иска.
Джейн се размърда на стола си, сякаш бе седнала на кабърче.
— Тя трябва да прояви разум. Поне веднъж в живота си.
— Ха! Ще ми се да видя деня, в който Уенди Форестър ще постъпи разумно.
Джейн се намръщи и се замисли как обсебеността на майка й от приказките и историите за феи я беше карала да се срамува през целия си живот. Е, може би не през целия. Спомняше си с голяма нежност годините в детската стая, как майка й седи до леглото й и й разказва чудесни истории за Невърленд. Дори си бе мечтала да отпътува за този магически остров с Питър Пан. Разликата между нея и майка й обаче беше, че когато Джейн порасна, осъзна, че мечтите и историите бяха просто фантазия. А когато майка й остаря, тя изпадна в нещо като второ детство и за съжаление вече не можеше да различава историите си от реалността.