Голямата стара кухня с проблясващата готварска печка „Ага“[1] и тъмносините плочки на пода бе спокойна и тиха, обвита в призрачната лунна светлина. Размахвайки кепчето за пеперуди, Джак огледа пода, стените, плотовете. Нито искрица светлина не просветваше в мрака. Никаква сянка не потрепваше.
— Добре… Кой е тук? — провикна се той с дрезгав глас.
В отговор се чу само плющенето на завесите, раздвижени от вечерния вятър. Джак отиде до леко отворения прозорец и примижа през стъклото, но успя да види единствено хаотично преплетените клони на дърветата в старата градина. Задната врата бе затворена, но той провери за всеки случай — да, беше си все така заключена. Отвън поривът на вятъра разклати градинската порта и отнякъде се разнесе остър звук — като че ли на земята бе паднала керемида от покрива. Джак грабна фенерче от скрина, бързо отвори вратата и последва звука до задната част на градината.
Лъчът светлина от фенерчето се плъзгаше като змия по каменната стена, ограждаща къщата, потъвайки от време на време в цепнатините по нея. Мина по напукания каменен плочник на издигнатото пространство в двора, в чийто център се намираше малък фонтан, украсен с бронзово момче, свирещо на флейта. Плътен пласт прах от разпадащите се стени покриваше момчето като бледа стара кожа и му придаваше призрачна аура. Когато лъчът на фенерчето се спря на лицето му, под прикритието на прахта Джак откри нахакана усмивка и подигравателни любопитни очи.
Сянка трепна на небето вляво от него. Джак се завъртя на пети и насочи фенерчето нагоре към покрива. На третия етаж имаше голям френски прозорец с малка тераска, оградена с парапет от ковано желязо. Много женствено. Много недостижимо, помисли си той, докато оглеждаше издигащата се на девет метра над земята тераска. Там нямаше никого, а и доколкото можеше да прецени, едва ли имаше начин някой да се изкатери догоре. Не бе сложена и подвижна стълба, която да се спуска от покрива до долу.
Нямаше смисъл да притеснява Лудата Уенди, която живееше горе. Тя беше на деветдесет и повече години и горката старица сигурно се нуждаеше от съня си.
Както и аз, каза си Джак. Отпусна ръка и поклати глава, ядосвайки се на прекалено развинтеното си въображение. Тук нямаше нищо. Никой не бе нахлул, не се виждаше никаква светеща топка — само един зрял мъж по шорти с тъпо изражение на лицето и кепче за пеперуди в ръка.
Каквото и да го бе събудило, вече си бе отишло. Лудата Уенди не бе единствената, която вижда летящи неща нощем, помисли си Джак.
Загаси фенерчето, облегна се на студената каменна стена до вратата си и се прозя. Чувстваше се по-спокоен, затова повдигна глава и се взря в звездите, които обичаше от детските си години в Небраска, когато лежеше в царевичните полета, пиейки любимата си напитка, гроздово „Нехи“. С лекота забеляза ярката Северна звезда, Голямата мечка… После погледът му се насочи към съзвездието Северна корона.
Не че нямаше да се зарадва, ако откриеше НЛО или нещо подобно. Винаги бе оглеждал небесата в търсене на необяснимото, постоянно повдигаше камъните по земята с надеждата да намери непознати досега пълзящи твари. Не правеше ли и сега това по цял ден? На 36 години физикът Джак Греъм бе същото любопитно момче, обожаващо откривателството.
Но не и тази нощ, помисли си той, докато прокарваше пръсти през къдравата си коса. Усмихна се леко. Не, тази нощ обяснението за това, че му се бе привидяла мистериозната светлина, най-вероятно се дължеше на леко разваленото говеждо. Британците може и да си мислеха, че чаша ментов чай би му подействала добре — за тях чаят бе решение за всичко. Тази вечер обаче би предпочел чаша скоч.
Отдръпна се от стената и се запъти обратно към къщата, оставяйки вярното си кепче до вратата. Преди да я затвори, почувства покрай ухото си лек повей на вятъра, който изсвистя със силно бучене. Сърцето му подскочи и Джак извърна глава, за да огледа с любопитство за последен път нощното небе.
В случай, че имаше късмет.
Глава 1
Пролетният вятър разлюля листа в ръцете на Фей О’Нийл, докато тя стоеше на тротоара и се взираше във внушителната лондонска къща. На земята вляво от нея имаше купчина багаж. Вдясно стояха двете й малки деца: отпуснати, изморени от пътя и раздразнителни. Тя провери адреса, после изпъна рамене.
Номер 14 бе триетажна тясна джорджианска къща[2] с червени тухли, издигаща се сред редица подобни сгради, подредени една до друга на улицата. Приветлива и спретната, стара, но изящна, с широка предна веранда, обсипана със саксии със свежи червени мушката. С високите си сводести прозорци и широката гранитна веранда къщата като че ли се усмихваше и дори я приветстваше. Фей се усмихна в отговор и стисна окуражително раменете на Мади и Том.