— Не знам какво да правя, Хю — призна тя. — Наистина не знам. Станала е толкова крехка. Притеснявам се за нея.
— Медицинската сестра продължава да я посещава, нали? Онази, която прилича на кон.
— Джъркинс. Да, идва всеки ден. На нея може да се разчита напълно, трябва да призная, въпреки че частното медицинско обслужване е доста скъпо. Но не ми се иска да оставям майка сама през нощта.
— Тя никога няма да позволи някой да остава при нея нощем — отбеляза Хю.
— Точно там е проблемът, нали? — въздъхна отново Джейн, отказа се от вечерята си и се пресегна за чашата си с вино. — Всичко е заради тези безсмислици с Питър Пан. А сега с тези деца наоколо се притеснявам, че отново ще се отнесе. Спомняш ли си инцидента с Макмилън?
Лицето му помръкна и той също посегна към единствената си чаша вино, която му бе позволена за вечерта. Инцидентът с Макмилън бе свързан с две съседски деца, които идваха на номер 14 да слушат историите на Уенди. Мисис Макмилън твърдеше — макар да нямаше свидетели — че е пристигнала тъкмо навреме, за да предотврати истинска трагедия. Уенди се канела да позволи на децата да скочат от лавицата над камината в опит да полетят. Беше нужна цялата убедителност на Джейн, за да я накара да не повдигне дело срещу майка й.
— Трябва да я държим под око, нали така? — каза Хю.
— Но не мога да бъда там, за да наглеждам майка по цял ден и цяла нощ — простена Джейн. — Тя се нуждае от подходящи грижи. Професионални грижи.
Умълча се и допълни след миг:
— Целодневни.
Хю разклати за момент виното в чашата си.
— Старческите домове са скъпи. Колко пари са й останали от баща ти?
— Достатъчно. Почти — горчивината в гласа й не можеше да бъде пропусната. — Всеки път, когато се замисля колко богата можеше да бъде сега, кръвта ми кипва.
— Не се ядосвай отново за минали неща.
— Но точно в това е проблемът. Ако не бе пропиляла толкова много пари от състоянието на баща ми за онзи нелеп Лондонски дом за момчета, който основа, нямаше изобщо да има никакви притеснения дали ще може да си позволи целодневна медицинска грижа или старчески дом. Сега живее като беднячка. Не харчи дори един фартинг за себе си.
— Не, не харчи. Тази жена е загадка за мен. Майка ти спокойно може да си позволи старчески дом — ако се съгласи да отиде в такъв. Което, разбира се, тя няма да направи. Така че целият този разговор е напълно излишен.
— Пропускаш основната идея — каза Джейн, като се наведе напред.
— Съмнявам се. Идеята е винаги една и съща, нали? Парите на майка ти или по-скоро — липсата им.
Джейн се бе превъзбудила от виното.
— Идеята е, че майка ми не е вземала много мъдри решения в миналото, а сега от инат продължава да настоява да живее на номер 14, вместо да се премести в старчески дом. На нейната напреднала възраст трябва да признаеш, че това е истинска лудост.
Хю я погледна с лека саркастична усмивка, която накара Джейн да изпъшка и да съжали за лошия си избор на думи. Всички знаеха прякора на Уенди.
Остана в напрегнато мълчание, докато съпругът й палеше пура, навик, от който не желаеше да се откаже. Докато се успокояваше, тя огледа трапезарията, която обичаше заради пищната мебелировка и цялостен дизайн. И все пак, като в повечето стари домове, и тя бе студена и мрачна. Потръпна под шала си, когато видя лющещата се боя в ъглите, протритите краища на обюсонския килим[7] и изтънелия копринен плат с наполеонови пчели[8], които направо обожаваше, когато преди трийсет години бе тапицирала столовете с тях. Нямаше съмнение, че тази къща бе скъпа за поддръжка. Предполагаше, че можеха да я продадат или да я превърнат в къща с няколко жилища, както бе направила майка й със своята.
Но не, Джейн обичаше къщата прекалено много. Тя означаваше всичко за нея. Майка й можеше и да не се интересува дали ще загуби своя социален статус — все пак тя бе непобедимата Уенди Форестър. Всички обожаваха Уенди. Много добре за нея, наистина, помисли си Джейн и усети дългогодишният гняв да пламва отново в нея. Обожаваха Уенди, че бе дала състоянието на баща й за онзи Дом за момчета. Пари, които трябваше да отидат при Джейн.
Наля си още една чаша вино и се замисли как майка й винаги е била посветена на „своите“ момчета. Работейки неуморно за разни благотворителни балове и кампании за набиране на средства, Уенди никога не се бе интересувала от такива неща като престижни училища, социални списъци и важни адреси — нещата, които бяха важни за Джейн и за децата на Джейн. Не познаваше ли този вид отхвърляне?