Е, помисли си тя, като повдигна чашата към устните си, от мен зависи, както винаги, да намеря практично решение на проблема. Слава богу, че поне един човек в това семейство бе роден със здрав разум.
— Хю — попита, отклонявайки вниманието му от пурата му. — Според теб колко ще струва къщата на номер 14 на сегашния пазар на имоти?
Последва дълга пауза, докато Хю издиша дълга струя дим и обмисли въпроса й.
— Кварталът се оживи, напоследък отново почнаха да се заселват нови хора — отбеляза той многозначително.
Джейн се наведе напред, за да чуе по-добре всяка негова дума.
— Да, така е. Млади хора с много пари плащат нелепи суми за къщи, които не могат да се сравнят с тази на майка.
— Близо е до магазини, паркове, музеи.
— Магазините са бутикови, което винаги е добър знак.
— Да — промърмори той, докато гледаше как димът от пурата му се издига във въздуха. — Местенцето някога беше хубаво и отново ще стане такова.
Пръстите на Джейн потропваха по винената чаша. Може би трябваше да вдигне наема? В момента цената бе разумна, но с всичко това, което казваше Хю, започваше да се чуди дали не се минаваше. Все пак големият удар щеше да бъде продажбата на къщата.
Хю почеса брадичката си, все още правещ мислено сметките си.
— Състоянието й не е добро. Ще е необходимо пълно обновяване. Жалко е, но въпреки това пак би могла да стигне докъм милион…
Джейн се облегна назад в стола си.
— Толкова много? — попита смаяно тя.
— Приблизително. Но това няма значение, нали знаеш. Това са само празни приказки. Майка ти никога няма да се съгласи да я продаде.
Джейн се загледа към лющещата се боя и изтърканата тапицерия на столовете.
— Просто съм притеснена за майка, разбира се. Тя е прекалено стара, за да живее сама с детинските си фантазии. Някой трябва да прояви отговорност и да постъпи правилно — отпи последна глътка от виното си, после облиза устни. — За нейно добро.
* * *
Входът към градинския апартамент на Джак бе през малка черна порта от ковано желязо, после по стълбище надолу, водещо към етаж под уличното ниво. Беше приятен вход, не създаваше впечатление за мрачното мазе, което Фей очакваше. Големи теракотени саксии, отрупани с червени мушката, бяха поставени в ъгъла, а входната врата бе боядисана в също толкова ярко черешовочервено. Тя повдигна ръка и потропа три пъти.
След миг вратата се отвори и на прага застана Джак, очевидно изненадан да я види.
— Мисис О’Нийл — каза той и в очите му просветна закачлива искра. — Не е ли малко късно за заемане на чаша захар?
Изпълваше цялата врата и Фей осъзна, че бе много по-висок, отколкото отначало й се бе сторил. Усмивката му обаче бе същата, каквато я помнеше: бавно появяваща се на лицето му и с трапчинките отстрани. След като се появеше обаче, бе абсолютно очарователна и я караше да се чувства така, сякаш той е готов да й отдели цялото време на света.
— Дойдох да заема малко съчувствие, доктор Греъм.
Усмивката изчезна от лицето му и бе заменена от любопитство и — за нейно облекчение — със загриженост.
— Разбирам. Моля, защо не влезете?
— Не, няма да е необходимо. Едва ли ще отнеме много време.
Това прозвуча малко рязко, Фей го осъзнаваше и забеляза, че на лицето му се появява отново донякъде развеселено изражение, но той бързо успя да го прикрие и си придаде сериозен вид. Джак скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата, давайки знак, че я слуша.
— Доктор Греъм — започна тя бавно, усещайки остро вниманието му, като се опитваше да подбере внимателно думите си.
— Джак моля…
Фей се поколеба и се намръщи.
— Виждате ли — каза тя с отчаяние, — точно за това исках да поговорим. Децата ми са възпитани да бъдат предпазливи с непознати. Да не бъдат прекалено приятелски настроени. Има причини за това, които не желая да споделям с вас, но нека да кажем, че предпочитам да останат така предпазливи.
Погледна го е надеждата, че той ще схване намека й, но Джак само повдигна вежда, показвайки, че може да продължи.
— Не че не оценявам добросъседското ви отношение, но, честно казано, то ми идва малко в повече. Само за един ден след запознанството ви децата ви наричат по малко име, питат ме дали могат да ви дойдат на гости и — най-лошото — не спират да говорят за клетата стара мисис Форестър и дали тя наистина е Уенди на Питър Пан, и дали ще видят самия Питър! Виждате ли какво стана! — разпери в отчаяние ръце, сякаш казваше: „Можете ли да повярвате какви деца, а?“.