Вместо да кимне в знак, че я разбира, на лицето на Джак Греъм грейна победоносна усмивка.
— Супер! — възкликна той въодушевено. — Боже, обичам децата!
Фей го зяпна. Този мъж бе непоправим.
— Доктор Греъм, наистина трябва да настоя да не окуражавате тези фантазии за старата мисис Форестър и Питър Пан. Не е… Ами… — потърси подходящата дума тя.
— Не е достатъчно зряло?
Фей го погледна обидено.
— Не е реалистично.
— Колко големи са децата, ако смея да попитам?
— Мади е на осем, а Том е на шест.
— Как се забавляват? Искам да кажа, те са нови в района, в страната. Едва ли имат много приятели. Често ги виждам в градината, но се съмнявам, че ваденето на плевели ще задържи вниманието им цяло лято. Какво правят по цял ден?
Фей се притесняваше за същото, но не смяташе, че това е работа на д-р Греъм.
— Все още работя по въпроса. Не е ваш проблем, уверявам ви. Защо? Да не ви притесняват?
— В никакъв случай — отвърна той. — Просто се чудех. Сигурно са самотни, а няма много деца в квартала. Не е чудно, че са попили идеята за Уенди. Тя е загадка. Една голяма въпросителна, която живее на третия етаж. На децата това въздейства като магнит — изцъка Джак с език и поклати глава. — Представям си как работи въображението им.
Гневът на Фей отслабна леко и тя самата цъкна с език.
— Така е. Направо са полудели. Чувам ги как си шепнат в леглата, когато гася лампите вечер.
Прокара ръка през косата си и въздъхна. Вдигна глава и забеляза, че Джак я гледа. Усети как погледът му обхожда косата й, лицето й и после се спира на очите й с нов интерес.
— Сигурна ли сте, че няма да влезете за по питие? — попита той.
— Не, съжалявам, не мога. Децата ме чакат. Просто исках да помоля… — гласът й секна. В светлината на това, което Джак току-що бе казал, й се стори жестоко да отнема на децата техните фантазии за Лудата Уенди. Поклати примирено глава. — Вече не знам какво исках да ви помоля.
— Фей — каза Джак, пъхайки пръсти в задните джобове на дънките си. Тя почувства как той леко се накланя над нея. — Ето какво ще ви кажа. Няма да насърчавам интереса им към Уенди, но няма и да ги разубеждавам. Защото ме помолихте за това. В замяна и аз ще ви помоля нещо.
Думите му я изненадаха. Какво би могъл да иска от нея?
— Лятото се задава и за мен. И то изглежда доста пусто. Работих доста усилно, откакто дойдох тук миналата есен и, честно казано, ще ми е неприятно да напусна града, без да съм го изследвал поне малко. Освен това — сви рамене той — и аз съм самотен. Какво ще кажете да обединим силите си и да се позабавляваме малко? Можем да заведем децата в парковете, в някои музеи, да видим Биг Бен и Бъкингамския дворец. Както правят истинските туристи.
Тя сви устни, обмисляйки предложението му. Сигурна беше, че децата щяха да харесат тези екскурзии, а и той бе приятелски настроен и определено щеше да бъде добър спътник.
— Не знам нищо за вас — каза с колебание.
— Нито пък аз за вас. Нека изпием по едно питие в градината тази седмица и ще ви разкажа повече, отколкото бихте искали да знаете за мен.
Явно видя съмнението, изписано на лицето й, защото настоя.
— Ние сме съседи. Сънародници. Хайде, мисис Фей О’Нийл от апартамент 1А.
Извади дясната си ръка от джоба си и я протегна към нея в познатия на всички жест за примирие.
— Нека да бъдем приятели.
Фей прехапа долната си устна. Той изглеждаше толкова искрен, а и кафявите му очи бяха очи на човек, заслужаващ пълно доверие. Щеше да бъде хубаво да имат приятел в Лондон, помисли си, признавайки собствената си самота.
— Приятели — отвърна тя, като взе решение.
Разтърси ръката му, като усети как дългите му пръсти обвиват нейните, а мускулите й се напрегнаха, когато дланите им се срещнаха. Прокле червенината, която знаеше, че се е появила на бузите й, и която без съмнение издаваше притеснението й. За да оправи впечатлението, се здрависа силно с него — изцяло по съседски, после издърпа бързо ръката си.
— Трябва да вървя — каза тя, обърна се и припряно се затича по стълбището. Без да се обръща, знаеше, че очите му я следят, и когато зави зад ъгъла, имаше чувството, че е избягала като малко смутено момиченце.
* * *
Дъждът се изля изневиделица и буйно на следващия ден и децата бяха като в капан в къщата. Взираха се през прозореца като мишки през шпионка. Докато стане време за лягане, вече бяха играли с всичките си играчки, бяха гледали телевизия, докато пред очите им се появиха петна, и гласът на майка им пресипна от четене на приказки. Така че, когато Фей изгаси лампата и затвори вратата тихо зад себе си, децата се надигнаха на лакти и започнаха да си шепнат с приглушени гласове, все още изпълнени с кипяща енергия, готови за пакости.