— Добре сега — каза Мади, впервайки към Том най-сериозния си поглед. — Помни какво планирахме. Просто ще се промъкнем нагоре по стълбището, нали? Само за да видим какво има там. Не е като да не се подчиняваме. Само искаме да надзърнем, нали? Точно така — отвърна тя сама, отговаряйки на собствения си въпрос на глас, докато Том кимаше от другия край на стаята.
Двете деца се измъкнаха от леглата си и след като се увериха, че пътят им беше чист, минаха на пръсти покрай спалнята на майка си, където Фей работеше на бюрото си с гръб към тях, надолу по стълбището, през дневната и през входната врата, като внимателно я оставиха полуотворена за евентуалното си отстъпление. Просто за всеки случай.
Само малка лампа с една-единствена крушка, поставена на масичката в стил Хепълуайт, светеше в антрето и пътят до следващата стълбищна площадка, където аплик на стената осветяваше смътно стъпалата, се струваше на децата ужасно дълъг. В тихия мрак техните сенки по стените в коридора изглеждаха издължени и зловещи.
— Добре, мини първи — нареди Мади на Том и го побутна леко към стълбището.
Той отстъпи зад нея.
— О, върви, не бъди такъв пъзльо.
На лицето на Том бе изписано нежелание, но той изпъна тесните си раменца, докато застанаха във формата на стрела, изпъкваща под тънката му тениска, и с изпъчена брадичка и свити до тялото ръце, готов за бягство от опасността, започна бавното си катерене нагоре към първата площадка.
Сърцето на Мади туптеше силно в гърдите й, докато проследяваше придвижването на брат си по скърцащите стъпала. Когато стигна площадката, той се обърна и я погледна с колеблива усмивка. Мади бързо го последва и го потупа по рамото като доволен пълководец.
— Това беше страхотно, Том. Наистина. Толкова си смел. Сега върви към следващата площадка.
Усмивката на Том изчезна, когато се фокусира към следващите стъпала, водещи до площадката на третия етаж. Това бе ничията земя. Територията на Лудата Уенди. На върха се намираше мрачна, неприветлива пещера, предлагаща единствено несигурност. Том отново се поколеба, поклати глава и отстъпи в ъгъла.
— О, добре. Ще вървим заедно — примири се Мади, чиито колене също трепереха.
Бяха разговаряли много за загадъчната Луда Уенди. Дали бе наистина Уенди на Питър Пан, или бе някоя грозна и мършава стара вещица с гърбав нос и лош дъх, която яде малки деца или най-малкото ги пленява и ако са слаби, ги държи в клетка, докато се угоят, и тогава ги изяжда.
Бяха чували много истории за вещици и много пъти бяха разговаряли нощем, след като майка им загасваше лампата, за загадъчната Луда Уенди, която можеше да бъде видяна само нощем. И всички тези разговори оживяваха в съзнанието и на двамата, докато се изкачваха стъпало по стъпало към площадката на третия етаж. Когато стигнаха горе, целите трепереха и се тресяха отчасти от страх, отчасти от вълнение.
— Направихме го! — прошепна Мади, стояща изправена с пламнали бузи. Том не й обърна внимание. Все още бе леко превит и дълбоко съсредоточен. Наклони глава, за да се ослуша. Мади незабавно направи същото. След миг чу това, което и Том: леко подрънкване на камбанки. Пристъпиха по-близо към вратата на апартамента на третия етаж, ушите им почти се поклащаха, толкова усилено се вслушваха. И отново чуха подрънкването на камбанки.
Внезапно видяха трепкаща светлинка изпод вратата, може би лъч от фенерче, минаващо прага. Ето я пак, бързо потрепваща. И пак!
Мади отстъпи назад.
— Да се махаме оттук.
Том обаче бе любопитен и се наведе, за да погледне под вратата. Внезапно оттам се стрелна светеща топка и полетя нагоре. Мади ахна и отстъпи назад към стената, докато светлинката подскачаше от парапета към тавана и около главата на Том. Погледите им се срещнаха и момчето се усмихна широко. После полудялата светеща топка се насочи право към Мади. Тя възкликна силно, когато почувства остро щипване по бузата си.
Това й бе достатъчно. Завъртя се и бясно се спусна надолу по стъпалата, а Том я последва по петите, докато ярката светлина преследваше и двамата, виейки се около главите им като гневна пчела. Мади и Том се втурнаха през входната врата, затръшнаха я след себе си, изтичаха на втория етаж право в стаята си, скочиха в леглата си и се завиха през глава със завивките си.
— Какво става тук? — попита Фей, когато влезе в стаята и светна лампата.
— Нищо — отвърна Мади, все така с глава под завивката си. — Просто си играем.