Бърнард бе прав, всички бяха тук. Първо й представи супервайзъра на проекта Сюзън Пъркинс. Тя беше от драматично привлекателния вид, със скептична усмивка и пронизителни сини очи, които като че ли сваляха пластове от кожата на човек като с лазер. Патрик и Хари, копирайтърите, и Паскал, арт директорът, бяха творческият екип на Бърнард. От производството и връзката с медиите се запозна с Джордж и Джейшри. Усмихвайки се, докато повтаряше наум имената им, за да ги запомни, Фей си помисли, че макар външните белези и акценти да се различаваха, всички притежаваха една обща черта — амбиция. Колко точна бе някогашната аналогия на Бърнард за този бизнес и работата й — че тя е укротител на лъвове на арената в цирка, заобиколена от гладни хищни котки, готови да скочат и да я погълнат, ако не е достатъчно внимателна. Бърнард обичаше хората му да са „гладни“. Така смяташе, че творческите им сокове кипят. Имаше време, преди десет години, когато Фей се вълнуваше от кипящата енергия на новите идеи, които се размятаха във въздуха. Понякога се чувстваше разочарована, когато успяваше да победи конкурентите си.
Днес обаче, седяща на края на масата в заседателната зала, с лице към този кръг от искрящи очи и проблясващи през официалните усмивки зъби, тя потръпна. Укротител на лъвове, загубил своя камшик, бе в опасност. За първи път през всички тези години в рекламния бизнес Фей Армстронг О’Нийл изпита страх.
А заобикалящите я лъвове можеха да го подушат.
Глава 5
Лятото настъпи. Дните станаха по-дълги, птичките снесоха яйца в гнездата си, а в ярката зеленина на дърветата и в начина, по който повдигнатите от лекия ветрец пухчета на глухарчетата се носеха във въздуха, се усещаше сладостна ленивост.
Джак лежеше на студения твърд плочник и се занимаваше с ремонта на фонтана, опитвайки се да сподавя смеха си, заслушан в гукането на Мади. Момичето се бе привело над крехките зелени стръкчета, пробили най-накрая добре обработената пръст, и им говореше. През последните седмици Джак отделяше всяка свободна минута, опитвайки се да накара стария фонтан да проработи, и бе открил, че му е приятно да бъде на свеж въздух и на слънце след месеците, прекарани в организирани като по часовник занимания — лекции и размишления върху теории в задушни кабинети и библиотеки.
— Искаш ли вода, Джак? — попита Мади, като се наведе над него, за да погледне скритото му под каменния ръб на фонтана лице.
Джак изтри потта от лицето си и се усмихна на гаменското личице, което се взираше с обожание в него. Трябваше да признае, че му бе приятно да бъде герой в очите на Мади, а бе станал такъв, откакто се зае да поправя фонтана. Тя все още командореше Том, като караше горкото момче да търчи наляво и надясно за разни неща, но когато говореше на Джак, тонът й ставаше мек като захарен памук.
Малка хитруша, помисли си той, развеселен. Някой ден щеше да разбива мъжките сърца. Джак обаче не беше глупак. Знаеше, че преференциалното й отношение ще продължи до момента, в който накараше любимия й фонтан с Питър Пан да проработи.
— Би било чудесно, благодаря ти.
— Хъм… Джак, как върви?
— Още не знам. Това старо нещо е доста ръждясало тук долу — после, виждайки разочарованието на лицето й, сви вежди и добави: — Но има надежда.
На детското личице като с магическа пръчка грейна широка усмивка, преди да кимне и да се спусне към апартамента им, за да му донесе вода.
С периферното си зрение Джак забеляза, че Том го гледаше от обичайното си място сред избуялия чемширов храст. Играеха тази игра на котка и мишка вече няколко седмици и Том едва бе издал няколко пъти леки звуци. Какво срамежливо малко момченце е, мислеше си Джак, само едни големи очи. Когато не го гледаше, зяпаше към прозореца на Лудата Уенди. Може би беше време в играта да се добави и малко примамка.
Джак хвана клещите си и започна демонстративно да отвива един от ръждясалите винтове, като ръмжеше шумно и се преструваше, че напъва с всичка сила. Тайничко забеляза, че Том се бе показал иззад храстите и го наблюдаваше с любопитство.
— Ох, това е много заяло тук — каза той на глас. — Как ми се иска да имаше някой да ми помогне…
Том стоеше все така неподвижен като мишле.
Джак се зачуди какво бе станало, че това дете бе толкова притеснително. Знаеше, че ако извика високо името му, то ще си подвие опашката и ще се скрие в храста си или в стаята си, където Мади докладва с детинско отвращение, че се пъхал под леглото си и четял книги. Това, че можеше да чете само, на шест години, показваше, че момчето бе доста умно. А и не беше нито глух, нито ням. Мади му го бе казала. Тогава каква бе причината за това намръщено личице и тези плътно притиснати устни?