— Има нещо в тази къща… Мисля, че тук ще сме щастливи. Какво ще кажете?
— Стара е и грозна — каза Мади, като се намръщи неодобрително. — Харесвах повече къщата ни в Чикаго.
Фей затвори очи и стисна зъби. Осемгодишната й дъщеря бе против цялото им презатлантическо пътуване и още не й бе простила. Фей видя, че Мади присви устни, видя напрегнатото й изпънато гръбче и разпозна отбранителния поглед в бледосините очи зад гъстите руси мигли. Въздъхна дълбоко, защото знаеше, че дъщеря й няма да й улесни живота.
— Не е толкова лошо — отвърна тя и се насили да звучи ведро, докато оглеждаше лющещата се боя на рамката на прозорците и ръждивите петна по оградата от ковано желязо. Къщата изглеждаше… леко уморена. — Няма нищо, което да не може да се оправи с малко лъскане и боя. Ти какво мислиш, Том?
Шестгодишното момче зарови лице в полата й вместо отговор. Фей въздъхна тежко.
До вратата на високата предна веранда стоеше впечатляващо изглеждаща възрастна дама, също с голям балкон, но вместо саксии с мушката, върху главата й бе цъфнала голяма копринена шапка с прасковен цвят. С една ръка притискаше голяма черна чанта без дръжка към гърдите си, в другата държеше твърда папка. Побутвайки децата си напред, Фей постави решителна усмивка на лицето си.
— Мисис Лойд? — провикна се тя.
— Здравейте — отзова се жената и помаха с ръка. Слезе по стълбището и се запъти към тях, широко усмихната. — Вие сигурно сте мисис О’Нийл. Как сте? — възкликна тя и протегна ентусиазирано ръката си.
— Уморени сме, но сме добре — отвърна Фей, докато се ръкуваше с нея. — Току-що пристигаме в Лондон.
— А това са скъпите ви дечица? — мисис Лойд сведе поглед към тях и сбърчи леко нос, сякаш преценяваше възможните щети, които двамата можеха да нанесат на апартамента. Опита се да прикрие очевидната си неприязън към децата с шумни сладки възклицателни думи по техен адрес.
Мади и Том незабавно се скриха зад майка си, като се хванаха за роклята й от двете й страни. Фей се усмихна колебливо, докато ги придърпваше към себе си, пожелавайки се поне веднъж децата й да се здрависат с някого и да се усмихнат, вместо да се разтреперят и да се скрият уплашено.
— Деца, поздравете — каза Фей с престорена усмивка. — Мади? — обърна се тя към по-голямото момиче.
Не й беше нужно да ги поглежда, за да знае, че „скъпите й дечица“ се взираха уплашено в едрата стара жена със смешната наклонена шапка и светли, критично гледащи очи. Децата й имаха шесто чувство за хората, което тя се бе научила да уважава.
— Те са срамежливи — измърмори, като се овладя да не залитне, когато двамата се притиснаха още по-силно до нея. — А и пътуването бе дълго. Сигурна съм, че ще се почувстват по-добре, след като се настаним в апартамента.
— Имате предвид „жилището“ — поправи я мисис Лойд, повдигайки вежди. — Трябва да свикнете вече с британския английски.
Фей сви устни. Значи мисис Лойд бе от онези хора, които изпитват удоволствие да поправят другите и винаги да са прави.
— Да, жилището — отвърна тя меко, а пръстите на краката й се свиха от яд в ниските й кожени обувки.
Мисис Лойд зарови в чантата си и победоносно извади връзка ключове.
— Ето ги! — възкликна тя. — Ще влезем ли да погледнем? Жилището ви е на първия етаж и е най-хубавото в къщата, според мен. Тук, в Лондон, първият етаж е над приземния етаж с градинското жилище, не знам дали знаете. Внимавайте с багажа си.
Остави умърлушената група да се справи с куфарите и чантите си както може — донякъде с носене, донякъде с влачене те успяха да ги домъкнат от напечения горещ тротоар по стъпалата нагоре до приятната прохлада на малкото тъмно антре с изключително красива ламперия. Фей пусна чантите си, затвори очи и подуши лимонения восък по дървото и сладкия аромат на цветя. На прозореца в коридора имаше ленено перде, а под него малка масичка в стил Хепълуайт[3], покрита с искрящобяла покривка, на която бе поставена ваза с люляк.
Фей се усмихна облекчено. Винаги бе смятала, че антрето на къщата задава тона, а това бе безупречно и красиво. Когато видя трите месингови пощенски кутии до вратата, си представи как нейното име скоро щеше да стои там.
Том се притисна до полата й и предпазливо посочи към звънците във формата на малки лъскави камбанки, висящи над всяка пощенска кутия.