— Божичко, изкушаващо е. О, добре. Ние сме съседи.
— Приятели.
— Съгласна съм. Но само едно питие. За да се опознаем по-добре.
— Едно ще е повече от достатъчно, за да научиш цялата история на живота ми.
— Ще ни е нужна кана, за да минем през моята — изсмя се тя за миг, докато се отпускаше на стола. — О, какво е това?
Обърна се и видя люспи от зелена боя и парченца ръжда, полепнали по бялата й памучна блуза. Докато ги почистваше, каза:
— Тези столове са красиви. Личи, че са стари семейни вещи. Жалко е, че са в толкова лошо състояние.
— Горката Уенди не излиза често, а мисис Лойд не се грижи особено много за къщата.
— Странно е как наричаш старата жена „Уенди“, а дъщеря й „мисис Лойд“. Говори много за жените, нали? Все пак ми е жал за това място. Толкова е красиво, но неподдържано. Вече не строят такива къщи. Искам да кажа… самата й изработка, стилът й…
— Сега, като го каза, виждам, че тези столове наистина се нуждаят от една нова боя. Масата също.
— Бих го направила сама, но между работата и децата не ми остава време да си поема дъх.
— Така и не съм те питал. С какво всъщност се занимаваш?
— Аз съм главен мениджър за клиентите в „Лео Бърнет“. Тук съм, за да спечеля важен клиент за фирмата.
— О, значи са си довели тайното оръжие, самотния стрелец. За кой клиент става дума?
— Чай „Хемптън“. Чувал ли си ги?
— Да, естествено. Кой не е? Но, честно казано, аз си падам повече по кафето.
— Наистина ли? — отвърна Фей и присви очи. — Това те прави моята таргет група. Трябва да намеря начин да отклоня хора като теб от кафето и да ги насоча към чая.
— Тежка ти е задачата, но трябва да спреш да мислиш постоянно за работата си — повдигна чашата си към нея Джак.
Фей простена и чукна чашата си в неговата.
— Говори ми… — отвърна тя. Отпи дълга глътка от питието си, наслаждавайки се на тръпчивата прохлада на езика си. — Тормозя се с проучването и се опитвам да измисля подходяща гледна точка към кампанията.
— Но…
— Но не е лесно. Нека си го кажем. Американците обичат да пият кафе.
— И…
Тя се подсмихна и поклати глава.
— Това не е ли достатъчно?
— Усещам, че има и нещо друго.
Усмивката й изчезна и тя разклати ледчетата в чашата си с пръст.
— Нервна съм — каза накрая, изненадвайки и себе си, че е признала нещо такова на човек, който беше относително непознат.
— За какво си нервна?
— Че идеята ми няма да е достатъчно добра. Че шефът ми няма да я хареса. Не искам да го проваля. Не съм работила от години за него, а той има голямо доверие в мен.
— Струва ми се, че трябва да повярваш, че неговото доверие е основателно. Трябва да се притесняваш да не провалиш и да не разочароваш най-вече себе си.
Тя завъртя драматично очи.
— Да бе, да.
— Не, Фей, говоря сериозно. Идеите са дар от боговете. Когато получим такъв, трябва да сведем глава и да благодарим. Смирено. И да повярваме в идеята. Страстно. Ако ти сама не вярваш в идеята си, как можеш да искаш другите да повярват в нея?
Фей се изпъна в стола си. Думите му звучаха убедително.
— Но… — започна тя, смръщвайки леко вежди — как разбираш, че е добра идея?
Той сви рамене.
— Просто го знаеш.
— Как? — настоя Фей, искрено любопитна да чуе разсъжденията му. Беше проверила новия си съсед в интернет и бе разбрала, че е учен, високо ценен заради гениалните си теории и нови идеи.
Джак помисли за момент, после каза:
— Доверяваш се на инстинктите си.
Ентусиазмът на Фей се изпари на мига.
— Инстинктите ми — повтори тя с тон, който подсказваше, че отдавна е загубила вяра в тях.
— Имам една теория — каза Джак и в гласа му имаше намек за усмивка. — Всички имаме инстинкти, но в някои от нас те са по-добре развити. Трябва да се научим да се вслушваме в тях. Смятам, че трябва да останеш насаме с мислите си. Да подхраниш своята креативност. Или… не знам… да правиш неща, които те свързват отново с природата. Неща, които ти носят удоволствие. Разходи се в парка, виж, помириши смяната на сезоните. Почувствай вятъра в лицето си. Зарови пръстите на краката си в пръстта. Или просто вдигни краката си на стола и се наслади на чаша джин с тоник в ласкавата лятна вечер с добър приятел.
— Звучи страхотно — каза тя тихо. — Но имам един проблем. Проблемът с времето.
Джак я погледна в очите и когато заговори, погледът му подчертаваше сериозността на тона му.
— Отдели време за себе си, Фей. Отдели време за игра в живота си.
Тя не отговори. Мълчеше, а в гърлото й се образуваше голяма буца.
— Имаш някаква идея в тази своя главичка, нали? — попита той и се приведе към нея. — Сигурен съм в това. Виждаш ли? Усмихна се. Прав съм, нали?