— Ммм… — въздъхна на глас, със затворени очи, почти привеждайки се над кафето в очакване на предстоящата наслада.
— Хванах те.
Фей трепна и отвори рязко очи.
Бърнард стоеше на прага и тъмните очи над внушителния му нос се взираха укорително в нея. Тя бързо сложи капачката на термоса и се опита да го пъхне в отвореното чекмедже.
— Не толкова бързо — каза Бърнард и влезе в кабинета. — Каква е тази миризма? — повдигна носа си и подуши въздуха като голямо ловджийско куче. — Предполагам, че не е чай.
— Ами… късно е и… — запелтечи Фей.
— Не, не, не, определено не е чай. Само едно нещо, което познавам, има този дълбок, тъмен и сладостно изкушаващ аромат.
Фей го погледна въпросително и извади термоса от чекмеджето.
— Добре, признавам. Виновна по всички обвинения. Кафе е.
Бърнард скръсти ръце на гърдите си и се подсмихна.
— Виж, Бърнард — започна тя, усещайки, че дългите работни часове я омаломощаваха като обвиваща се около тялото й кобра. — В този момент знам повече за чая, отколкото съм предполагала, че ще науча за целия си живот. Като започнем от легендата за някакъв древен мъдър китайски император с тънки мустаци, стигащи до коленете му, който случайно открил чая, когато листо от близкото дърво паднало в чашата му с вряла вода, до Ана, седмата дукеса на Бедфорд, която един ден небрежно заявила, че най-добрият начин да предотврати пристъпите на глад по обед е чаша освежаващ чай, да кажем към четири часа всеки следобед.
Взе купчина листове от бюрото си и ги остави да се изплъзнат между пръстите й.
— Изучих историята на чая, обичаите на пиене, пазара на чай, британските и американските навици за чаепиене и здравословните му предимства.
Вдигна глава и започна да изброява на пръсти.
— Имаме черен чай, зелен чай и билков чай. Чай от Индия, от Шри Ланка, Кения, Малави, Индонезия и Китай. Имаме светъл, кафеникав и жълтокафяв чай. Опитвах го чист, със сметана, с каймака от млякото; със захар, с мляко, а понякога късно нощем, когато се нуждая от енергия, и с двете — гласът й започна да се повишава. — Сутрин, обед и нощем пия чай, чай, чай, чай. И независимо какъв вид е и в каква комбинация от листенца го сипвам в чашата си, просто не мога да свикна с този стипчив, изсушаващ, досадно горчив вкус в устата си!
Посегна, сграбчи термоса и го отвори с яростно завъртане.
— Не знам за теб, но аз отчаяно искам чаша хубаво кафе!
Бърнард погледна припряно зад себе си и бързо затвори вратата. Гледаше я как налива черната течност в чашата си с широко отворени очи, изпълнени с обожание.
— Божичко, тази миризма е страхотна. Какъв вид е? Тъмно изпечено? Кенийско?
Тя вдигна глава.
— Колумбийско.
— По дяволите — спусна се той към бюрото й. — Има ли достатъчно за двама?
Фей бръкна в чекмеджето и извади още една чаша с емблемата на чай „Хемптън“, отпечатана на зеленото стъкло, и наля от предателското кафе в нея.
Наведоха се над бюрото като заговорници. Бърнард направо изръмжа, докато отпиваше първата си глътка.
— Божествен нектар — промърмори той.
— За мен е като майчиното мляко — отвърна тя, пиейки алчно.
— Виж ни само, крием се. Като двама наркомани, търсещи отчаяно дозата си.
— Аз съм добро момиче. Работя усилено, не се забърквам в проблеми, нямам много пороци. Мисля, че трябва да ми бъде простена единствената ми слабост.
— Аха — съгласи се той, докато сърбаше шумно. — На мен също.
След като си сипа втора чаша кафе, Бърнард седна на ръба на бюрото й и запрелиства листовете, заели всеки сантиметър от повърхността му.
— Е, О’Нийл, как върви кампанията? Все още се налага да измислим нещо, което да продаде помията.
— Има нещо — каза тя предпазливо. — Всъщност мисля, че знам как да свършим работата.
Облегна се назад в стола си и сръбна от чашата си. Погледите им се срещнаха и двамата споделиха искрата на вълнение както в добрите стари дни, когато й хрумваха гениални прозрения. Той се приведе леко напред. Тя направи същото.
— Разказвай, Фей.
Тя си пое дъх и се гмурна в дълбокото.
— Така, както виждам аз нещата, чай „Хемптън“ иска да навлезе на американския пазар. Земята на отчаяните пиячи на кафе. Хора, които някога са изхвърлили бъчвите с британския чай в бостънското пристанище — акт, на който впрочем безкрайно симпатизирам. Подчертавам — ние не искаме да преминаваме към чай. Ние харесваме кафето си. Вземи мен например. Опитах милиарди различни сортове и варианти на пиене и все още не искам да се откажа от любимата си „Ява“. Тогава какво е нужно, за да накараме хора като мен и теб да преминат на чай?