— Какво гледаш?
Джак трепна доволно от постигнатия успех, но се постара да не отмества око от телескопа и гласът му остана абсолютно равнодушен.
— Звездите — отвърна той.
— Добре ли ги виждаш?
— Хъм…
— Може ли и аз да погледна?
Той отначало не отговори. После се отдръпна и я подкани да приближи.
— Разбира се.
Тя се наведе над окуляра, после възкликна от удоволствие.
— О, виж! Колко са красиви!
Джак се усмихна и погледна с ъгълчето на окото си към храстите. Том, който надзърташе оттам, прибра главата си отново в тях, но този път по-скоро като костенурка, отколкото като мишка. Джак се изкикоти и насочи вниманието си отново към Мади. Тя подскачаше на пръсти от въодушевление.
— Мислех, че всички звезди са еднакви, но сега виждам, че са различни. Някои са сини, а други са по-скоро червени. Какво гледам всъщност?
— Звездите и планетите.
— Толкова са много.
— Повече, отколкото можем да преброим. Тази нощ не е лоша като за нощ в град. Можеш да видиш много повече, когато е съвсем тъмно, далеч от градските светлини.
— Леле — ахна тя. — Смяташ ли, че някога ще отидем там? Имам предвид, с космически кораб или нещо такова?
Тя обърна глава и когато погледна към него, Джак разпозна вълнението и удивлението, характерно само за децата и тези малцина възрастни, които съхраняват детските мечти живи в сърцата си.
— Винаги съм си мечтала някой ден да отлетя до звездите — каза притихнала Мади.
— Аз също — призна Джак, замисляйки се отново как лицето й се преобразяваше, когато не се мръщеше и се усмихваше. Зад яркосините й очи личеше дълбока интелигентност и той се укори, че бе проявил предразсъдъка да мисли, че момчето ще бъде запленено от звездите, а не момичето. После си спомни, че Мади бе тази, която харесваше буболечки, не Том.
— Там има галактики, чакащи хора като нас да ги открият — каза й той.
Усмивката й се разля от ухо до ухо, когато той каза това „нас“, и тя се повдигна на пръсти, за да му прошепне тайната си в ухото му.
— Когато порасна, искам да стана… астронавт.
— Страхотно!
Тя кимна и острата й брадичка се наклони плахо надолу.
— Може ли да погледам още малко, Джак? Моля?
— Разбира се, хлапе, колкото искаш. Ето — добави и отмести стола си, за да има повече пространство. — Ти гледай, а аз ще ти показвам някои обекти.
Джак изпита огромно удоволствие да показва любимите си съзвездия на любознателната си ученичка. Мади бързо научи имената им и му задаваше хиляди въпроси, изстрелвайки ги един след друг като картечен откос. Когато успяваше да погледне съвсем дискретно към храстите, забелязваше как Том надзърта от време на време оттам. Не след дълго момчето се отегчи достатъчно, така че излезе от скривалището си и започна да се мотае из градината, ровейки из храстите и пръста с пръчката си, но заслушан в техния разговор. След един час Том се осмели да доближи на една ръка разстояние от телескопа, но не и по-близо. Джак внимаваше да не задава директни въпроси, нито се опита да установи контакт с очи с него.
— Мади! Том! — дочу се гласът на Фей и тя подаде глава през прозореца на кухнята. — О! — добави, когато забеляза Джак. Сведе клепачи, а по страните й моментално изби прелестна руменина. Джак можеше безпогрешно да каже от кого децата бяха наследили невинното си очарование.
— Здравей, Джак. Много мило от твоя страна да споделиш телескопа си с децата — каза тя, стараейки се да звучи изцяло по съседски добронамерено. — Надявам се, че не ти досаждат. Напоследък са леко отегчени, опасявам се.
— Изобщо не ме безпокоят. Могат да вземат телескопа ми винаги когато пожелаят — погледна към Мади и й намигна. — Ние сме приятелчета.
На лицето на Фей се изписа искрена признателност. Когато се усмихваше по този начин, Джак отново си помисли колко много приличаше на дъщеря си — с искрящите очи и сладкото невинно изражение. Долавяше във Фей също толкова самотно сърце, колкото бе усетил и в Мади.
— Поканата важи и за теб, Фей.
— О… благодаря — обърка се тя и бузите й пламнаха още повече. — Но се боя, че нямам време да гледам звездите. Не че не съм ти признателна — побърза да добави. — Но точно сега ме гони краен срок.
— Но ние може, нали, мамо? Може би утре вечер? — попита Мади и погледна умоляващо Джак. — Ще изнесеш ли пак телескопа си? Утре?
— Ако небето е ясно, абсолютно. Може би Том също ще погледне — отвърна Джак. После се ухили към прозореца. — А може би и майка ти също. Това е игра, помниш ли?
Фей се усмихна отново, този път искрено.