— Може би.
Джак издиша доволно, с чувство на победител.
Мади погледна към брат си, после сви рамене.
— За Том обаче… не знам. Той първо трябва да те хареса. Освен това много повече се интересува от светлинките.
— Светлинките? Искаш да кажеш, сателитите?
Личицето й се намръщи.
— Не, говоря за тези странни малки светлинки, които виждаме.
Инстинктите на Джак се пробудиха и той я погледна изненадано.
— Деца, хайде. Сега! — провикна се по-настоятелно Фей, преди да затвори прозореца.
— Е, трябва да вървим — каза Мади, мигайки с дългите си клепки. — Ще се видим утре. Дано не вали. Хайде, Том — обви ръце около раменете на брат си и го насочи към къщата. — Може би утре ще успеем да хванем някоя от онези светлинки.
— А, имаш предвид светулките? — попита Джак.
— Не — провикна се Мади през рамо, докато влизаше през вратата. — Имам предвид малките светлинки, които летят из коридора ни.
Джак скочи на крака, от устата му искаха да изскочат хиляди въпроси, но вратата вече се бе затворила зад децата.
* * *
По-късно същата нощ, когато галактиката Андромеда сияеше в северното полукълбо, а Големият и Малкият Магеланов облак се виждаха в южното полукълбо, Джак стоеше на кухненския си прозорец и наблюдаваше самотното момче в градината, взиращо се не в чудесата на небето, а в прозореца на Лудата Уенди на третия етаж.
Гледаше как Том отива до фонтана, после се навежда да вземе нещо от земята. Приличаше на книга. Стискайки съкровището до гърдите си, момчето се затича към къщата.
Нещо в това момче, може би неговата упоритост, може би самотата му или неуморното му любопитство въздействаше силно на Джак и подръпваше чувствителните струни на сърцето му.
Мади, помисли си той с тъга, може да имаше хиляди въпроси за задаване.
Но Том имаше само един.
*Обработка The LasT Survivors - sqnka, 2018*
Детектив Фарнсуорти се поклащаше на пети, държейки шапката си в ръка.
— Опасявам се, че не открих много, сър.
Джак бе залят от гигантско разочарование и се тръсна сред възглавниците на дивана. По дяволите, искаше му се да намери отговор на въпросите си.
Фарнсуорти пристъпваше от крак на крак и явно се чувстваше неловко от признанието си.
— Е, нямахме много отправни точки за издирването си…
— Добре, какво открихте все пак?
Детективът се прокашля, остави шапката си на масата и извади бележник от джоба си. Приседна на един свободен стол и започна да преглежда бележките си.
— Проследих осиновяването ви до сиропиталище, наречено „Лондонски дом за момчета“. Осиновителите ви, мистър и мисис Уорнър Греъм, са ви осиновили от тази институция през 1970 г. и са ви отвели в Америка.
— Когато бях на осем, това го знам вече. А биологичните ми родители? Не открихте ли нищо за тях?
— Е, сър — почеса се Фарнсуорти зад ухото и се намръщи, сякаш изпитваше болка, — изглежда, че сте дошли от никъде. Няма никакви сведения за вашето раждане.
— Трябва да има.
Детективът изсумтя.
— Така е, би трябвало да има. Лондонският дом за момчета е бил по-скоро отдаден на добрата грижа за децата, но не и на доброто водене на документация.
Джак се намръщи.
— Това ли е? Никаква следа за произхода ми?
— Няма абсолютно никакви сведения за раждането ви или за биологичните ви родители. Никакви. С изключение на това.
Извади жълто копие на медицински картон.
— От времето на приемането ви в дома, когато са ви направили рутинния медицински преглед. Тук… — замълча за миг. — Тук се твърди, че сте имали гръбначно счупване и многобройни наранявания, когато сте пристигнали.
Джак затвори очи и старият познат образ на юмрука, Насочващ се към лицето му, изплува в съзнанието му.
— Може ли да го погледна? — каза той, взе картона и го изчете внимателно. — Тези наранявания… те са свидетелство за малтретиране.
— Точно така, сър — отвърна детективът, извръщайки поглед настрани, докато пръстите му трополяха по куфарчето му.
— Интересно — измърмори Джак. Имаше чувството, че току-що го бяха ударили отново.
Фарнсуорти се прокашля.
— Намерих и нещо друго интересно — каза той и се наведе напред в стола си. — Тъй като не открих много неща за вас, се порових за повече информация за самия Лондонски дом за момчета. Търсех нещо, което евентуално да доведе до вас.
Джак повдигна очи и погледна мъжа с възобновен интерес. Това е бил умен ход, помисли си той. Много добре. Точно така постъпваше и той в лабораторията, ако една следа не го доведеше доникъде.
— Е, и какво се оказа?