Съществуваше квантова връзка и той бе решен да я докаже. А що се отнасяше до парите, имаше повече от достатъчно от продажбата на семейната ферма след смъртта на осиновителите си. Беше направил добри вложения в нови технологии, а и живееше скромно. Всички тези пари просто си седяха в някакви банки заедно с облигациите, които постоянно увеличаваха стойността си. Каква полза имаше от тях, ако не можеше да ги похарчи за нещо, което искаше?
— Оставете това на мен, мистър Фарнсуорти — каза той, докато разтърсваше ръката му и му подаваше палтото. — Аз съм учен, а ние сме доста любопитни създания. Продължете работата си и нека аз се притеснявам за разходите.
След като изпрати Фарнсуорти да се заеме със задачите си, Джак закрачи разсеяно, потънал в мислите си. Не познаваше биологичните си родители; не помнеше и нищо за тях. И все пак беше болезнено, когато се замислеше, че те, някой от тях, може би го беше бил жестоко като дете. Бавно излезе в градината, настани се на един стол, отпусна брадичка на дланите си и остана така дълго време.
По-късно, когато звездите се появиха и щурците започнаха своята серенада, в апартамента на О’Нийл светна лампа. Той вдигна глава и видя силуета на малка деликатна жена на перваза на отворения прозорец. Сянката се отдръпна, после вдигна четка от маса, която беше извън полезрението му, и започна да сресва косата си с ритмични внимателни движения. Фей. Лека усмивка заигра на устните му, като си спомни как същите тези ръце нежно галеха главичката на Том и как му се бе свил коремът от копнеж. През изминалите седмици я бе опознал, наблюдаваше я с децата й и бе осъзнал, че Фей О’Нийл бе параноична и напрегната външно, но вътрешно бе топла и сърдечна жена.
Джак въздъхна и се ощипа по носа, за да се откъсне от тези мисли. Никога не бе познавал нежността на майчината ласка. Ан Греъм, неговата осиновителка, беше мила жена, добросъвестна и грижлива. Докато растеше, нямаше сутрин, в която чинията му да не бе пълна с наденички и картофи. Дрехите му бяха чисти и изгладени, домашните му поправени, за рождените му дни винаги имаше торта и полезен подарък, обикновено книга или нови дрехи. Тя беше добра майка, но не изразяваше открито, нито с докосване, чувствата си.
Джак никога не бе заравял лице в скута на майка си, както бе видял да прави Том. Майка му никога не бе хващала лицето му в ръце, за да го дари със страстни влажни целувки, както правеше Фей с децата си. Никога не се беше чувствал центърът на нейната вселена, а нямаше съмнение, че Мади и Том бяха луната и звездите за Фей.
Облегна се назад в твърдия, студен, железен стол, скръсти ръце и наклони глава, без да откъсва нито за миг очи от чудесните ръце на Фей О’Нийл, която продължаваше да реши косата си. С всяко движение си представяше, че може да почувства ръцете й по своята коса. Наблюдаваше омагьосан, докато Фей приключи със задачата си и остави четката, после се пресегна и изгаси лампата.
Джак остана в дълбокия свъсен мрак, сам, като изключим компанията на бронзовото момче. Питър Пан. Друг сирак, също като мен, помисли си той с болка. Винаги от външната страна на прозореца, гледащ към това, което никога не може да притежава.
* * *
През следващите седмици всеки път, когато Джак се обърнеше, двете деца на О’Нийл бяха някъде около него. Когато стъпваше в градината, Мади внезапно се появяваше, настаняваше се на стола до телескопа и започваше да задава милиони въпроси, докато Том се мотаеше на разстояние, от което можеше да чува разговора им.
В крайна сметка дори Том се осмели да погледне през телескопа. Когато слушаше как децата оживено гукат и ахкат, изумени от величието на някоя звезда или отдалечена планета, Джак се чувстваше по-развълнуван, отколкото от всеки отговор, който получаваше от своите гениални докторанти, докато им четеше лекция за някоя свръхсложна теория. Работата в градината през уикендите и гледането на звездите нощем бяха тяхна любима игра и с времето тримата станаха истински приятели.
Другият му нов приятел, тяхната майка Фей О’Нийл, оставаше загадка. Джак се укоряваше — в момента нямаше време за увлечения. Експериментите му приближаваха към своя край и през септември трябваше да си тръгне. Не можеше да отрече, че бе силно привлечен от нея — въпреки че не знаеше защо. Имаше нещо във Фей О’Нийл, което го изнервяше. Чувстваше се като тийнейджър, който си пада по съседското момиче. Първо го приписа на елементарната причина — близостта. Виждаше я почти всеки ден, също както бе станало с Хенри Хигинс[12] и бе свикнал с нейното лице.
Все пак това бе толкова прекрасно лице.