— Камбанките са очарователни — каза тя. „Очарователни“ обаче не означаваше „безопасни“. — Има ли аларма? Обезопасяване? Човек никога не може да бъде достатъчно сигурен в днешно време.
— Това е малка сграда, мисис О’Нийл. Има само три жилища — изсумтя мисис Лойд. — Звънците си вършат работата. Достатъчно добре.
Малки глупави неща, които само вдигат шум, едва ли могат да вършат някаква особена работа, помисли си Фей, докато оглеждаше вратата и прозорците.
— Има ли алармена система в къщата? — настоя тя.
Мисис Лойд повдигна вежди и доби вид, сякаш е изяла парче кисел лимон.
— Това е район с добра репутация. И престъпленията в Англия не са толкова разпространени, колкото във вашата страна — добави тя, а в гласа й внезапно се появи аристократична нотка. — Не виждам нужда от такава система.
— А ако аз искам да си сложа на моето жилище? — попита упорито Фей.
— Както желаете. Ще бъде личен разход, разбира се.
Ноздрите й се разшириха и тя се обърна рязко към отворената врата на апартамента.
— И така, ето ни тук…
Притеснението на Фей отлетя в мига, в който влезе в огряната от слънцето предна стая с широките й сводести прозорци и високия четириметров таван с гипсови релефи. Усмивката, която бе почувствала пред фасадата на къщата, се сля със струящото отвсякъде положително усещане за доброжелателност. Сърцето й направо спря от вълнение, докато обикаляше просторната, но уютна стая и прокарваше пръсти по старите маси с извити крака и отрупаните с дебели възглавници столове. Тази къща те канеше на чай. Тази къща посрещаше с радост децата.
Почувства неудържимия сантиментален порив, който изпитваше винаги когато четеше любимите си романи на Джейн Остин или когато усетеше уханието на рози, или ако гледаше усмихнатите лица на любимите си хора от стари избледнели снимки.
Тъмните дървени дъски на пода бяха покрити с протъркани ориенталски килими в приглушени тонове. На отсрещната страна на стаята, върху изящно издялана дървена лавица позлатен часовник биеше на всеки четвърт час. Фей се отпусна, мислейки си колко се различаваше този апартамент от скучната, построена и обзаведена без въображение къща в Илинойс, която току-що бе напуснала.
Това жилище изглеждаше така, както си бе мечтала — както всеки американец си представя, че изглежда истинският британски дом на хора от средната класа. Тук можеше да покаже на децата си различен начин на живот, помисли си тя с надежда. Молеше се да успее да ги направи щастливи.
— Идеално е — каза Фей.
Мисис Лойд се усмихна доволно.
— Тази къща бе на майка ми — обясни тя с по-мек глас. — Това бяха нейните вещи. Всъщност все още са. Мисис Форестър живее на горния етаж. Някога това бе еднофамилна къща, но както стана с много други къщи от квартала, я превърнахме в това, което вие, американците, бихте нарекли „триплекс“ — къща с три отделни жилища. Божичко… сигурно е било… преди двайсет и пет-трийсет години. Някога бе просторна сграда, но сега… — сепна се тя и на лицето й се появи намек за раздразнение, когато долови звук от скачане върху дивана.
— Не, дете! Не бива да се скача по дивана.
— Том… — последва я Фей.
Том се намръщи и се спусна към нея, като се вкопчи отново в полата й.
— Уморени са — повтори отново тя с престорена усмивка.
— Разбира се — отвърна Джейн Лойд, а погледът й се премести към Мади, която опипваше с пръсти колекцията от порцеланови животни, поставени на една лавица. — Внимавай, скъпа. Много са крехки.
— Мади… — обади се предупредително и майка й.
Мади върна странния еднорог на мястото му и премина към книгите, струпани на рафта.
— Както казвах — продължи мисис Лойд, — това място просто вече бе прекалено голямо за сама възрастна жена. И, разбира се, да не забравяме разходите по поддръжката. Така че аз… ние решихме да превърнем къщата в по-удобни за обитаване жилища. Мисис Форестър е вдовица.
— Наричате майка си „мисис“? — попита Мади, обръщайки глава към нея.
Мисис Лойд изпъчи гърди.
— Това се смята за възпитано обръщение, скъпа — отвърна тя, като погледна косо и донякъде критично Фей..
— О? — каза Мади, без да се притеснява от намека за критика на жената. — Защо не живеете с нея, като е толкова възрастна?
— Аз ли? — стресна се мисис Лойд. — Защо? Вече живея с мистър Лойд. В наша собствена къща. Която не е много далеч оттук. Отбивам се редовно да проверявам как е майка ми. Има медицинска сестра, която я посещава, разбира се, но аз се грижа за всичките й останали дела.
На Фей й бе забавно да слуша как мисис Лойд се обяснява на едно осемгодишно момиченце. Вината, знаеше тя, предизвиква невероятно силна отбранителна реакция.