— Хенри Филдинг. Колко прозорливо, скъпо момиче! Винаги съм харесвала този цитат.
Фей наведе глава и отпи от чая си, мислейки си, че Джак май е бил прав.
Уенди очевидно разсъждаваше съвсем ясно. Тогава как можеше едновременно с това очевидно да вярва в съществуването на Питър Пан?
Здравият разум й казваше, че това просто не можеше да е възможно или нормално, или дори рационално, и все пак имаше нещо магическо в този тавански апартамент, в тази мансарда, което обезсмисляше времето и проблемите. Отвън бурята набираше сила. В далечината прогърмя гръмотевица, а светкавица предизвести наближаващия дъжд. Но вътре бе топло и весело; никой не се боеше. Фей огледа масата с ленената покривка и събралата се групичка. Малкият Том, който обикновено се боеше от гръмотевиците, се смееше сърдечно, сърбайки от чая си, като го държеше здраво с ръце. Джак се бе облегнал назад и се смееше на нещо, което Мади му бе казала, а Уенди оглеждаше всички с доволно изражение. Дори чаят имаше доста приличен вкус.
Разговаряха за всякакви неща, русалки и пирати, естествено, но най-вече за историята на къщата и за всички странни случки, ставали през годините, в които Уенди живееше в нея. Когато силна гръмотевица прекъсна разговора им, Уенди остави чашата си на масата и възкликна:
— Време е за приказка!
— Ура! — извикаха децата, скачайки от столовете си.
Уенди избърса леко устните си с платнената салфетка.
— Обещах на децата днес да започнем книгата.
— И коя е тази книга? — попита Фей.
— „Питър Пан“, разбира се. Просто не можах да повярвам на ушите си, когато чух, че никога не са я чели. Представете си, да пропуснат такова приключение.
— Представям си — каза Джак, като пъхна ментов бонбон в устата си и повдигна многозначително вежди към Фей.
Тя изпита желание да му се изплези, но се въздържа и само го изгледа страховито.
— Сигурна ли си, че не си уморена, Уенди?
Замисли се за мисис Лойд и мисис Джъркинс и как това следобедно празненство може да й излезе през носа.
— Сигурна съм, че тези съкровища не могат да ме изтощят. Ела, млади човече.
Джак се изправи, но Уенди посегна към ръката на Том.
— Ще започнем приключението си днес. Точно в тази минута. Е, може би след леко пляскане с ръце, а? Чаеното парти затруднява леко нещата.
— Имаш ли нещо против и аз да слушам, Уенди? — попита Джак. — Признавам си, че никога не съм чел оригинала и някак си ми се иска да чуя как ти го четеш.
Очите на Уенди се навлажниха и тя се пресегна да погали къдриците на Джак.
— О, скъпо момче — отвърна му нежно. — Никога не е прекалено късно. Тези истории нямат нищо общо с възрастта. Те са за младите по сърце. Ела. Трябва да седнеш на най-хубавия ми стол.
Фей остана до масата, с плътно събрани ръце, и наблюдаваше как всички се събират около Уенди, която се настани на своето меко, отрупано с дантелени покривала кресло.
— Първоначално книгата е била наречена „Питър и Уенди“ — каза тя, като отваряше дебело издание, украсено със златистозелени ръбчета, с протрита кожа, лющеща се на места. Том си придърпа малко столче за крака до нея и се настани до коленете й. Джак седна в едно кресло с възглавници, а Мади се сви като котка в скута му. Фей почти я чуваше как мърка. В ъгъла жълтото канарче прекрати неспирното си чуруликане и се настани на пръчката в кафеза си, с един подвит крак. Всички бяха готови.
С изключение на Фей. Тя остана сама, изолирана, като чужда на това място. Колебаеше се между желанието също да се свие на кълбо и да изслуша историята и задължението да слезе на долния етаж и да се зарови в планината от работа, която лежеше на бюрото й.
Уенди си пое дъх и започна да чете.
— Всички деца порастват, само едно дете не порасна.
Фей погледна нервно към часовника на китката си.
Уенди спря, вдигна глава и я наклони леко на една страна.
— Фей, скъпа. Ти няма ли да слушаш?
Дисциплинираната й воля взе връх и тя поклати глава.
— Не мога, Уенди. Имам прекалено много работа. Не мога да отлагам повече. Благодаря за чудесния чай. Мади, доведи брат си долу веднага след края на четенето. Ще ви чакам. Сега, моля ви, не се занимавайте с мен. Просто ще се измъкна тихичко.
Уенди кимна, но в очите й се четеше не толкова разочарование, колкото тъга. Фей остана с впечатлението, че тя някак я съжалява. Беше нелепо, разбира се. Мади не й обърна внимание, но Том я гледаше притеснено. Дори Джак я изгледа с тревога.
— Ще те изпратя до долу — каза той.
— Не се дръж нелепо. Не е нужно.
— Може би не, но искам.
Джак се обърна към Уенди и каза:
— Продължи, ще наваксам, като се върна. Отмести се, принцесо — нареди той на Мади. — И ми пази креслото топло.