Уенди се усмихна одобрително и се върна към книгата си.
— Сериозно, Джак — прошепна му Фей, когато затвориха вратата зад себе си. — Едва ли има шанс да ме оберат по пътя към къщи, на долния етаж.
— И аз съм на същото мнение. Особено след като забелязах, че си добавила още една ключалка на входната врата. Може би просто искам да повървя малко с теб.
— Както желаеш.
Докато слизаха по голямото стълбище, Фей почувства закъснелия отпускащ ефект от чудесния чай и отново се изуми на майсторството и стила на старата къща. Бледите тапети на ивици в златисто и кремаво, овехтели, но все още елегантни и лъскавите медни свещници по стените, намекващи за пищния начин на живот, на който са се наслаждавали обитателите на къщата в някоя друга епоха от богатата английска история. На чаеното парти Уенди бе казала, че е израснала в тази къща. Обясни им как я бе наследила от баща си. Твърдял, че е прекалено стар, за да се занимава с голямата къща, многото стаи и стълбища, но Уенди смяташе, че просто след смъртта на майка й не можел повече да живее в нея.
Какво ли е да изживееш целия си живот в една къща, помисли си Фей. Беше нещо нечувано в тези съвременни времена, когато хората се местеха постоянно заради работата си, сменяха квартали, обикаляха по света и при пенсионирането си се оттегляха в страни с по-топъл климат. Но тогава домът е бил светът на човек. Между тези стени бе създадена историята на Уенди, тук тя бе празнувала своите специални празници, тук основните събития от живота й бяха оставили своя отпечатък.
Фей си представи Уенди на възрастта на Мади: с румени бузи и къдрици, летящи във въздуха, докато търчи по същите тези стъпала с дългата си пола и повдигнати фусти, закъснявайки за следобедния чай в детската стая на таванския етаж. Или когато е била по-голяма, млада дама в първата си официална вечерна рокля, може би разкриваща леко глезена й, може би с перо в косата и определено с перлите на майка си на шията. Сигурно се бе плъзгала грациозно по стълбището, с ръка на парапета, към младия мъж, който е трябвало да я съпроводи на бала.
Уенди като млада майка бе носила на ръце спящото си дете нагоре по тези стъпала. Майката на средна възраст бе стояла в подножието им и бе наблюдавала с блестящи очи как единствената й дъщеря, Джейн, видение в бяла дантела и тюл, слиза за последен път като Форестър, за да стане Лойд.
Щастливи дни, тъжни дни. Уенди се спуска припряно по стълбището заедно с Джейн, за да намерят убежище по време на бомбардировките през Втората световна война. Или спира на място, застивайки от предчувствие, когато британският военен служител влиза с телеграмата в ръка. „Съжалявам, мисис Форестър. Съпругът ви…“
Уенди върви бавно нагоре след затварянето на вратите на Лондонския дом за момчета за последен път, отброявайки с всяка стъпка броя на момчетата, на които бе намерила дом през изминалия почти половин век.
Един цял живот, изживян по тези стъпала.
— Много си тиха — каза Джак.
— Мислех си какво е видяло това стълбище. Какво ли е да живееш на едно и също място през всичките тези години. Никога не съм живяла на едно място повече от три или четири години. Никога не съм имала таванска детска стая. Баща ми работеше като посредник за веригата „Сиърс“ и местеше семейството в нов град, в нов щат всеки път, когато се налагаше. Къщите ни изобщо не приличаха на тази. Бяха модерни къщи в предградията. Кажи ми, ако можеш, защо всички тези къщи под наем в Америка имат грозни кафяви килими и още по-грозни светлосиви стени? — изсмя се тя високо. — Не че ме интересуваше. Никога не се задържахме на едно и също място достатъчно време, за да се привържа към него.
— Но все пак си се привързвала към нещо, било те е грижа. Очевидно е.
Фей почувства внезапна болка, когато си спомни колко грижливо опаковаше колекцията си от кутийки от бонбоните „Пец“ при всяко местене. Не позволяваше никой друг да го прави. Малките ярко оцветени анимационни герои от филмите на „Уорнър Брадърс“, Дядо Коледа, Великденският заек — всички бяха част от първата й „колекция“, единственото постоянно нещо от къща в къща.
— Помня колко се изненадвах, когато отивах на гости у приятелки от колежа и виждах всичките им стари вещи, прибрани в гардеробите в стаите им. Имаха годишници от училище, пълни с приятели, някои от които все още живееха в същия стар квартал. Трофеи от състезания по спортове, които никога не бях играла, пуловери, стари избелели корсажи и много снимки навсякъде. Предполагам, че съм завиждала за всичко това. Нали знаеш, сигурност… — сви рамене отново. — Глупаво е, разбира се. Една къща не означава сигурност.