— Ако мислите така, ще ви кажа, че явно не познавате мисис Форестър много добре!
Взе чантата си, все така пуфтейки, и измърмори, като излизаше навън:
— Но щях да сложа край на това, ако бях на ваше място. На мисис Лойд хич не й харесва, Никак не й харесва, да знаете!
* * *
— Мисис Форестър! — провикна се Фей, след като потропа леко на вратата. — Уенди?
Чу трополене на стъпки и вратата се отвори от Мади.
— Здравей — каза Мади със звънък глас и английски акцент, наподобяващ удивително много този на Уенди. Стоеше изпънато, с дръпнати назад рамене — истинска млада дама.
— Здравей, мила. Събирайте си нещата. Време е да се прибирате. Донесла съм вечеря.
— Вече ядохме.
— Какво? Къде?
— Тук. Уенди ни направи малки сандвичи. С краставички, крема сирене и риба тон. Бяха много вкусни. И толкова красиви! Приличаха на сърца.
— Наистина ли? — Фей успя да прикрие притеснението си. Нищо чудно, че мисис Лойд се тревожеше. Децата вече си изпросваха и храна от майка й. — Нека поговоря за малко с Уенди.
Мади я упъти към мястото до прозореца, където дребна фигура, увита във вълнен шал, се бе привела над голям пъзел, пръснат по масата до нея. Старата жена вдигна глава и лицето й грейна, когато видя Фей. Усмихна се искрено и свали очилата си.
— Заповядай, скъпа! Идваш си по-рано. Каква приятна изненада. Чухме, че може би отново ще работиш до късно тази вечер.
— Надявам се, че не са те притеснявали много. Ужасно съжалявам за неудобството. Мисис Джъркинс не е трябвало да… — Фей дискретно се огледа из детската стая, търсейки Том.
— Глупости, скъпа. Приятно ми е да са около мен. Има с кого да си играя.
— А къде е Том?
— Кой, скъпа?
Сърцето на Фей подскочи от тревога.
— Том? Моят син?
— О, имаш предвид Тутълс! Някъде тук е… сражава се с капитан Хук, мисля. Тутълс! — провикна се тя.
Откъм спалнята се чу трополене на крака и оттам излезе русокосо момче, голо до кръста, с прекалено голяма пиратска шапка, превръзка на едното око и яркочервена кърпа на врата. Размахваше яростно напред дървен меч и се бореше с невидимия си враг.
— Том? — ахна изумено Фей.
Пиратът повдигна периферията на шапката си и отдолу тя видя две искрящи сини очи, светещи от радост.
— Ти си пират!
Фей не можеше да повярва на очите си. Том никога не си играеше с костюми и маски, да не говорим с чужди хора. И освен това той… сияеше. Сърцето й се разтопи от щастие.
— Пират…
— Той е Бичът на Карибско море — обясни Уенди със закачлива искрица в очите.
— Е, приятелю — каза Фей, все още смаяна, — време е да пускаш котва и да се запътиш към къщи.
Пиратът се намръщи, обърна се и изчезна обратно в стаята.
— Том!
— Той иска да остане още малко, мамо — обясни Мади, която звучеше като голямо пораснало момиче, толкова зряло, че Фей се зачуди дали и тя не играеше някаква роля. — Съвсем малко. Искаме да довършим построяването на пиратския кораб. Пъзел е, нали виждаш. Работим по него от часове. Моля те, много те моля.
— Но аз донесох риба и картофки.
Мади облиза устни и погледна към мазната торба с копнеж, но остана непреклонна.
— Моля те?
— Децата изобщо не ме притесняват — добави Уенди. — Дори не усещам, че са тук. Работят упорито като бобри, милите.
— Моля те, мамо. Искаме да останем при Уенди.
Те искаха да останат с Уенди. Не с нея. С Уенди. Тази вечер не можеше да се бори с още някого. Без съмнение мисис Лойд щеше да й вдигне скандал, но какво бе още една атака след толкова други?
— Много добре — отвърна тя мрачно. — Но само до осем часа. Не можем да задържаме Уенди толкова късно.
— О, не се тревожи за това — възкликна Уенди с греещо лице. — Ще стоя будна още дълго време. Звездите тъкмо излизат. А и е пълнолуние.
— Забелязах — измърмори тихо Фей. А на Мади каза твърдо: — Осем часът. Нито минута по-късно. Разбра ли?
— Да, да. Том! — провикна се Мади властно и изтича в стаята. — Мама каза, че може. Излез вече!
— Тя е твърдоглава — отбеляза Уенди, обръщайки се по-скоро към себе си, отколкото към Фей.
— Със сигурност е доста буйна. Трябва да съм по-твърда с нея.
— Напомня ми на мен самата на нейната възраст — каза Уенди. Вдигна глава и добави: — Мади се опитва винаги да постъпи правилно толкова много, че се бои да допуска грешки. А Тутълс… той се притеснява за теб. Постоянно проверява през прозореца дали се задаваш по улицата.
— Така ли прави? А тя, наистина ли…? — Фей чувстваше, че би трябвало да знае това за децата си, а не последна да го научава. — Толкова упорито се опитвам да се грижа за тях, да знам всичко…