Въздъхна тежко, после затвори плътно прозореца.
— Не го затваряй, мамо — оплака се Мади от леглото си. — Винаги го затваряш. Харесва ни да е отворено.
Фей погледна към дъщеря си, лежаща на една страна в леглото си с рамка от ковано желязо. Бе отпуснала брадичка на дланта си и я гледаше с критично изражение, по-подходящо за четирийсетгодишна жена, а не за осемгодишно дете.
— Изглежда ще вали — отвърна бързо Фей.
— Не, няма.
— По-добре да се подсигурим — обясни Фей.
— Заради татко е, нали? — попита момичето. Бледата кожа и хлътналите очи бяха доказателство, че Мади вече не можеше да бъде заблуждавана.
Фей спусна рязко щорите. Понякога едно прекалено чувствително и умно дете можеше да бъде ужасно досадно.
— Разбира се, че не — излъга тя. — Просто вече не ми харесва да оставям прозорците отворени. Не знаем какъв е този квартал. Бог знае какво може да има навън.
— Искаш да кажеш, че татко може да е навън — сви устни Мади.
Фей си пое дълбоко дъх. Да, помисли си тя. Татко е навън. Някъде. Не знаеше колко време океанът щеше да го държи на разстояние.
Видя собствения си страх, отразен в очите на дъщеря си. Беше го виждала прекалено често през изминалите години. Отиде до леглото на Мади и пооправи матрака, после се пресегна и отметна златистите кичури от челото й. Има толкова мека коса, помисли си Фей, докато нежно заглаждаше с пръсти тревожната линия от челото на малкото момиче.
— Да, татко е някъде там, но е прекалено далече и вече не може да те отведе. Никой няма да го направи — прегърна я тя и й заговори тихо в ухото: — Мама ще се грижи за теб, обещавам.
В очите на Мади проблесна съмнение, после тя се намръщи и избута майка си встрани, завъртя се и й обърна гръб. Фей почувства как стомахът й се свива, но положи усилия да остане твърда и да не се разплаче. Направо усещаше студенината на бронята, с която се бе обвила дъщеря й.
— Том го мрази — пророни Мади.
Фей се обърна, за да погледне сина си. Той лежеше с ръце, пъхнати под главата си, и се взираше в звездите, залепени по тавана. Бе дребничък за възрастта си, почти незабележимо дете, бледо и мълчаливо. Тя знаеше, че макар да бе избрал да не говори, Том чуваше всяка дума и разбираше всеки нюанс. Малката му брадичка се издаваше гневно напред като острие. Толкова голям гняв бе прекалено тежък товар за такова малко дете.
— Том, скъпи — каза тя, — не е хубаво да мразиш. Особено баща си.
Мади изсумтя, а Том се намръщи още повече.
Не можеше да ги вини. Роб бе ужасен баща, егоистичен, зъл и дребнав. И жесток. Как можеше да настоява сина й да не го мрази, когато тя самата мразеше Роб О’Нийл? На трийсет и пет години нямаше скрупули да го признае. И все пак детският терапевт й бе казал, че за децата не е здравословно да мразят баща си, затова тя прехапваше езика си и внимаваше какво говори за него пред Мади и Том.
— Ако се опита да ни вземе отново, ще избягам — каза Мади, като се обърна към майка си. Кръговете под сините й очи изглеждаха особено дълбоки на бледото й лице. — Знам как да го направя.
— Той няма да те вземе отново.
— И ако все пак го направи… Ако взема такси до някой полицейски участък, мога да ти се обадя, нали?
— Няма да ти се наложи.
— Ще ти се обадя — продължи упорито момичето, а пръстите му потропваха нервно по розовата завивка. — Полицията ще плати за всичко, нали? Те имат специални пари за такива неща, знам го — отговори си тя сама. — Всичко съм измислила. Ще се погрижа и за Том.
Гласът й бе по детски писклив и остра болка прониза сърцето на Фей, докато слушаше вероятните сценарии, които дъщеря й правеше на глас.
Внезапно Мади попита притеснено:
— И тук полицията се нарича така, нали? Имат ли някакво друго име за нея? Като за другите неща, които май са различни от нашите думи?
— Шшш, Мади — успокои я Фей, поставяйки нежно пръсти на свитите й устни. Погледна нервното изражение на дъщеря си и за стотен път се запита какво ли бе видяло момиченцето й през изминалите години. Проклет да си, Роб! Не му беше достатъчно, че превърна живота й в ад, но успя да направи ужасен и живота на децата си.
Мади импулсивно прегърна майка си и Фей се стресна, чудейки се коя от двете се нуждаеше повече от прегръдка. Щеше да се разплаче всеки момент. Как бе позволила скъпоценните й деца да изпитат толкова силен страх? От леглото на Том се чу приглушено хълцане.
— Спокойно, спокойно — каза тя и се спусна към него, за да го целуне по бузите. Той обви ръчички около шията й. Фей усети как острите ребра на слабото му телце се допират до нейното и брадичката му се забива в рамото й. Клетото й мълчаливо момченце…