Глава 12
Потеглиха на първото си лондонско приключение още следващия уикенд. Мади и Том направо не бяха на себе си от трепетно вълнение, като и двамата до последно не вярваха, че пътуването ще се осъществи — очакваха, че ще бъде отложено заради поредния краен срок или лошо време, или някакво друго извинение, което възрастните толкова майсторски измислят.
Том настоя да вземат и Уенди и отказа да чуе аргументите на майка си. Фей бе убедена, че мисис Лойд щеше да ги прати за това в Лондонската кула. Том бе непреклонен. Нямаше да отиде в „Невърленд“ без Уенди.
В събота сутринта всички обитатели на номер 14, млади и стари, се качиха на едно такси и поеха към тематичния парк „Невърленд“. Докато се клатушкаха на задната седалка, Уенди долепи длан до лицето си и заяви, че това е много по-неудобен начин за стигане до Невърленд.
— Летенето на гърба на вятъра е много по-забавно!
Том изненада всички, като се разсмя с глас. Духът на приключението вече искреше в очите му вместо обичайната застинала свенливост. Джак стисна ръката на Фей и тя стисна неговата в отговор.
Когато наближиха входа на парка, вълнението им направо закипя и децата започнаха да сочат към бледорозовите, зелените и лилави пързалки и въртележки, които се показваха през тъмнозеления гъсталак. Отблизо обаче се забелязваше, че паркът бе имал и по-добри дни. Нямаше кой знае колко неща, просто разнородна колекция от старомодни въртележки и клюмнали стари щандове със захарни сладки, оградени от разнебитена кафява ограда.
Когато излезе от таксито на входа, Фей бе обхваната от притеснение, което се опита да прикрие. Мади и Том обаче смятаха, че всичко е великолепно и потропваха от нетърпение по чакълестата пътека като състезателни коне на старта на надбягването, докато Джак плащаше билетите за входа.
— О, виж, Уенди! — възкликна Мади, подскачайки на място. — Ето го Пиратския кораб. А там! Лагуната на русалките. Също като в книгата. А виж там! Мисля, че е тотемен стълб. Сигурно там живее Тигровата лилия[19]!
Том сграбчи ръката на Уенди и се взря с изражение, което бе комбинация от нетърпение и страх.
— Наистина прилича на нейния тотемен стълб — отвърна Уенди, като премигна и се огледа в странния свят около себе си. Малкото й сбръчкано лице изглеждаше объркано, а очите й искряха от смайване. Поклати глава и допирайки пръст до бузата си, каза замислено: — Но лагуната е сбъркана! Надявам се не мислят, че тази жалка буца е Пиратската скала? Цъ. Хайде, деца, нека да разгледаме наоколо.
Джак подаде билетите на входа и децата се втурнаха към въртележката със скоростта на куршум.
— Внимателно, Том, не влачи така Уенди — провикна се Фей, но те вече бяха прекалено далече и не я чуваха: шестгодишното момче, държащо за ръката една пъргава старица.
— Дали няма да се умори прекалено много? — попита Фей Джак, докато спираха да купят фъстъци от една сергия.
— Предполагам, че тя ще ни каже, ако се умори. Уенди владее положението. Хайде, Фей. Да отидем на Пиратския кораб.
— О, не, никога не се качвам на гондоли. Става ми лошо.
— Пак се инатиш.
Джак я хвана за ръка и я повлече към импровизирания кораб, който се поклащаше напред и назад, все по-високо и по-високо, като гигантско махало. Фей се почувства като хлапе, тичащо ръка за ръка с най-добрия си приятел. Уенди и децата вече бяха на опашката и Мади танцуваше от вълнение, когато им помаха да побързат, за да се наредят зад тях. Щом стигнаха, Фей се облегна на гърдите на Джак, опитвайки се да си поеме дъх, и се изпълни с радостен трепет, когато той обви ръце около раменете й в приятелски жест.
Останалата част от сутринта продължи по същия щастлив и безоблачен начин. Децата сочеха към въртележките, които разпознаваха от историята на Питър Пан — и към други, които не бяха част от нея, но са били добавяни през годините — после се затичваха натам, обикновено следвани от Джак, без изобщо да поглеждат към майка си. Тя предпочиташе да ги следва с по-умерено темпо, заедно с Уенди, като държеше пуловерите и бутилките с вода, както и полуизядените пръчки захарен памук, който миришеше на чиста захар. Качи се на някои от по-бавните въртележки и пропусна всичко, което беше свързано с изкачване нагоре и спускане надолу или с разлюляване наляво и надясно, от което мозъкът й се разклащаше.
Децата не можеха да разберат как на нея й бе повече от достатъчно вълнението да ги гледа, стиснали здраво металните пръчки, с усмивки до ушите, които не слизаха от лицата им. Изражението на Мади бе изгубило обичайното си напрежение и тя подскачаше и се въртеше на мястото си като всяко осемгодишно момиченце. Когато се усмихваше, цялата засияваше и Фей с изненада забеляза, че тенът на лицето й се бе подобрил и тя не изглеждаше сива като мишле, а направо красива. А Том… Фей се смя до сълзи, когато видя срамежливото си момче да отмята назад глава и да се смее с цяло гърло. Именно неговия писклив смях чуваше тя над останалите викове и писъци, и карнавална музика. Той пронизваше летния следобед. Звукът на смеха на детето й, след толкова много мълчание, бе най-сладката музика, която някога се бе надявала да чуе.