— Отвори прозореца, мамо!
Фей този път дръпна без колебание дантелената завеса и отвори двойния прозорец, най-далече от леглата им. Летният бриз, наситен с аромата на розите на Уенди, проникна в стаята, развя дантелата и накара Мади да въздъхне от удоволствие.
Погледът й срещна този на Фей и момичето й благодари по безкрай начини с най-сърдечната усмивка, която би могла да се появи на лицето й, преди да се прозее и да затвори очи. Очите на Том искряха на лунната светлина, докато той подпъхваше ръчички под главата си и се взираше през прозореца към звездите в лилавото небе. Истинските звезди този път, помисли Фей доволно. Не изкуствени като онези на тавана.
С ръце, подпрени на рамката на вратата, загледана в спящите си деца, тя осъзна, че всичко щеше да бъде наред. Имаха дом, градина, кученце. Бяха много отговорни с Нана. Училището скоро щеше да започне и щяха да си намерят нови приятели, да се занимават с нови неща, да придобият нов опит, който щеше да балансира заниманията им с фантазията. Въздъхна. Бебетата й порастваха.
С горчиво-сладък трепет си спомни думите на Уенди. Понякога ръката, която се грижи за детето, може да стиска прекалено силно. Осъзна, че е време да се научи как да не ги стиска толкова здраво. Нежното, по-свободно побутване окуражава детето да полети и да направи своите собствени открития. Искаше да им помогне да израснат като независими възрастни хора. Утре, помисли си тя, ще бъде добро начало, когато заведе Мади и Том да си изберат сами дрехи.
По-късно Фей заспа, докато наум обмисляше новите си решения, но се събуди от пронизителното кикотене, идващо от стаята на Мади и Том. Отвори бавно едно око и видя колко показваше светещият в зелено циферблат на будилника. Изпуфтя отчаяно.
— Мотаенето до полунощ е прекалено вече — изръмжа и се надигна от леглото. — Дай им пръст и ще ти отхапят ръката — мърмореше си, докато вървеше към спалнята, решена този път да бъде по-твърда.
Внезапно спря на място, виждайки с изненада слаба трептяща светлина изпод вратата, след което чу още един изблик на смях, очевидно приглушаван с длани.
Какво бяха намислили, запита се тя все още сънена. Отвори вратата и надзърна в тъмната стая с напрегнат поглед. Мади и Том лежаха неподвижно в леглата си, преструвайки се, че спят. Трептящата светлина бе изчезнала. Мислите й се насочиха към разговора в пъба… имаше нещо за светлинки… и за феи. Глупости, каза си тя, и пропъди мисълта от главата си. Разговорите за Питър Пан преди лягане бяха причина за развихрилото й се въображение.
— Повече никакви разговори! Лека нощ! — каза със строг глас, който не допускаше повече неподчинение.
— Лека нощ, мамо.
Доволна, че мирът бе възстановен, Фей затвори внимателно вратата зад себе си. Можеше да се закълне, че точно преди да тръгне към стаята си, чу тихо подрънкване на камбанки.
* * *
Прекараха чудесно в „Хародс“. Фей не обичаше да пазарува. Никога не бе разбирала тази вътрешна нужда на жените да ровят от закачалка на закачалка с дрехи, да пробват рокли или панталони в тесните, слабо осветени съблекални с ужасни огледала, които правеха кожата ти да изглежда сива, а задникът ти — прекалено голям. С деца беше още по-зле, с цялото това разкопчаване и закопчаване, с мрънкането и оплакването. Обикновено я обхващаше лошо настроение, още преди да стигнат до магазина.
В този ден обаче реши да смени нагласата си. Вместо да смята предварително деня за провален, го прие като приключение, което децата й щяха да ръководят. Определи им бюджет и ги пусна да обикалят. За Мади и Том това бе истински празник и въпреки че избраха някои неща, които Фей никога не би и погледнала, тя с изненада откри, че децата й имат свои отличителни вкусове и предпочитания.
Когато най-накрая се върнаха у дома, с широки усмивки на лицата въпреки мрачното небе, намериха Джак на предната веранда, подхвърлящ топка за американски футбол в ръка. Нана забеляза децата, разлая се и започна да се дърпа от каишката си.
— Крайно време беше да се приберете — каза Джак с нацупено изражение. Лекият дъждец бе наквасил къдриците му и ги бе превърнал в каска около лицето му.
— А, какъв е проблемът? — попита Фей, като пусна пазарските торби в краката си. — Нямаш ли с кого да си играеш?
Той подхвърли топката към Мади, която я изпусна и тръгна да я гони.
— Честно казано, не, нямам — отвърна той, като се изправи и пое пакетите от нея. — Мислех си, че може да отидем в парка тази сутрин и да покажем на тези британци, че футболът е игра с овална кафява топка, а не някакво подритване на топка на черно-бели квадратчета. Но не само че не си бяхте у дома, но сега и времето се развали.