— Бих могла… — отвърта замечтано Фей, като погали сините плочки.
След късния обяд всички се разпръснаха в градината. Докато Мади и Фей ровеха в мъха в земята, Том и Джак си играеха на пирати.
— Внимавайте — провикна се Фей и се намръщи при вида на сина си и Джак, които се дуелираха с дървени мечове. Том бе със скъпоценната си пиратска шапка, а Джак си бе направил кука от закачалка. — Някой може да пострада.
— О, красива дамо! — провикна се Джак, размахвайки ръка. — Да не би да се осмелявате да давате заповеди на куката ми? Да не би да искате да направите разходка по мостика и да скочите в морето?
— Ти си безнадежден — каза тя, но не успя да прикрие усмивката си. — Просто приеми, че ти ще се разходиш по мостика, ако някой се нарани.
Том се изкикоти изпод огромната си наклонена шапка. Джак трепваше при всеки шум, който издаваше Том, независимо дали бе кикотене, хълцане или гръмък смях, какъвто бе чул в тематичния парк „Невърленд“. Джак се надяваше до края на лятото да накара момчето да проговори.
— Питър Пан, ти, разбойнико! — провикна се Джак, като вдигна куката си високо във въздуха. — Днес намери своя достоен противник. Приготви се да срещнеш гибелта си.
С триумфиращ блясък в очите Том нападна още веднъж Джак. Дървените мечове се пресрещнаха във въздуха и се разнесе тъп звук, туп, туп, туп. Джак ликуваше, навеждаше се, превиваше се, скачаше по столовете, избягваше ожесточеното преследване на Том зад чемшировите храсти и явно си прекарваше страхотно. Всъщност не помнеше да се е чувствал толкова добре от…
Фрас. Джак почувства, че мечът на Том се стоварва върху тила му. Видя звезди и падна на колене. Сред мъгливия мрак, който се спусна над него, видя човек с черна пиратска шапка да приближава към него, със зли очи и дълги, извити мустаци. Потръпна, докато идваше отново на себе си.
— Хук — измърмори той.
— Джак, Джак, добре ли си?
Той премигна и зрението му се изясни. Видя притесненото лице на Фей, наведено над неговото. Сгушен точно зад нея, с широко отворени и ужасени очи под пиратската си шапка стоеше Том. Джак почеса тила си и кимна.
— Разбира се, разбира се, добре съм. Беше просто потупване. Нищо особено.
— Виждаш ли за какво говоря, Джак Греъм? — възкликна Фей и облекчението бе ясно доловимо в гласа й. — Казах ти, че някой ще пострада.
— Не, не пострадах. Просто бях изненадан. Вината бе изцяло моя — добави той и потупа ръката на Том. — Никога не обръщай гръб на противника си в битка, никога. Не забравяй това, друже.
Том издиша шумно, очите му се насълзиха от вълнение, но явно се успокои.
— Е, ела да поседнеш тук, докато ти донеса малко лед — каза Фей, като му помогна да се изправи на крака. Цъкаше с език, докато проверяваше дали няма цицина на главата му. — Тази малка буца тук ще стане голяма колкото яйце.
Поведе го към един стол и го побутна да седне.
— Сега не мърдай. Веднага се връщам.
Преди да тръгне, прибра мечовете, пъхна ги под мишница и изчезна в кухнята.
Джак се изправи и отиде до Том. Обви утешително ръка през раменете му и го стисна силно, по мъжки.
— Не се тревожи, приятелю. Тя ще ни ги върне, след като й мине ядът.
Тънките раменца на Том потрепнаха, очевидно от облекчение, че не бе наказан. Обърна се да си тръгне, после се спря. Внезапно се спусна тромаво обратно към Джак, прегърна го силно през кръста, после изтича отново в къщата, а Мади го последва. Този път Джак усети удара на меча право в сърцето си.
— Мисля, че ти казах да седнеш — обади се Фей, която се върна в градината и видя Джак да стои прав, с ръка на тила си, зяпнал със смаяно изражение на лицето. — Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш леко объркан.
— О, объркан съм — призна той. — Но не от удара.
— Ела тук и вдигни краката си.
— Да, госпожо — отвърна Джак с иронична усмивка, но истината беше, че майчинските й грижи му бяха приятни.
Опъна се на стола, просна дългите си крака на друг и затвори очи. Наслаждаваше се на уханието на сладкия парфюм на Фей, докато тя се навеждаше над него, на деликатния допир на пръстите й по черепа му и на звука на задъхания й глас, нашепващ и мърморещ притеснено. Поне най-накрая пръстите й галеха косата му. Беше в рая и се боеше, че това ще свърши.
— Не си отивай — каза той, като отвори очи. — Прави ми компания.
Фей задъвка устната си, долавяйки в гласа му нова нотка, онази, която намекваше за копнеж и без съмнение за… самота.
Въздухът бе плътен и влажен от ниско спускащата се мъгла. Косата й като че ли се бе сплъстила, подобно на конопени кълчища. Фей я отметна от раменете си, изви я и я събра нагоре с шнола.
— Наближава буря — каза тя, като си придърпа стол.