— Разбрали сте всичко погрешно — каза тя, като се насили да звучи ведро и го разтърси закачливо. — Аз съм майката, моя работа е да се тревожа!
Напрежението в стаята изчезна, докато тя гъделичкаше Том под завивката му.
— Ще сключим договор. Тук ще бъдем щастливи. Аз няма да се тревожа за нищо, ако и вие не се тревожите. Става ли? Имаме ли сделка?
— Добре, сделка — отвърна Мади от името на двамата. Фей бе възнаградена с усмивките на облекчение на лицата на двамата.
Усмивки, които обаче не грееха от очите им.
Фей знаеше, че да каже, че няма да се тревожи, е все едно да кажеш на слънцето да не изгрява и да не свети. Като самотен родител се притесняваше за всяко дребно нещо, свързано с децата й. Притесняваше се, когато закъсняваха от детско тържество, после се притесняваше дали е проверила внимателно семейството на детето домакин. В училището беше първа, когато дойдеше времето за прибирането на децата, после оглеждаше лицата на възрастните, наредени пред училището или в двора. Всяка сутрин ги предупреждаваше да не говорят с непознати и всяка нощ проверяваше дали е затворила всеки прозорец и дали всички ключалки и резета са спуснати.
После, точно когато започна да се вслушва в съветите на хората да се отпусне малко, най-лошият й страх се сбъдна. Роб се опита да отвлече децата й. Закле се никога вече да не отслабва вниманието си.
Погали двете заспиващи деца и ги целуна по челцата, после отново провери дали прозорците са плътно затворени. Застана до вратата и се загледа как децата й се наместват в леглата си, прозяват се широко и тихо измърморват своето „лека нощ“. Те са просто деца, помисли си тя. Животът им би трябвало да е безгрижен. Не беше правилно да се тревожат толкова много и да се боят.
— Лека нощ! Наспете се добре — каза тя и загаси осветлението. В ъгъла на стаята веднага светна със слаба зелена светлина малката нощна лампа. Докато гледаше шаващите в леглата си деца, Фей си каза мислено: „Обещавам ви, скъпи мои. Няма да позволя да ви се случи нищо лошо. Никога вече“.
Глава 2
— Извинете, д-р Греъм?
Джак Греъм премигна няколко пъти, смътно осъзнавайки, че някой го вика по име. Вълна на раздразнение премина през него. Не сега, помисли си той. Просто си върви.
— Д-р Греъм?
Въздъхвайки с досада, Джак метна молива на бюрото си, изтри лице с длан и погледна младия ревностен асистент, който стоеше до него. По дяволите, потокът на мисълта му секна. Тъкмо се бе доближил до решението на това уравнение, което му бягаше, но…
— Да, Робърт, какво има? — попита с остър и студен като режеща стомана глас.
Асистентът му се прокашля, пристъпи от крак на крак и му подаде голям бял плик с такъв маниер, като че ли бе предложение за мир. В лабораторията всички знаеха, че д-р Греъм не обича да бъде притесняван, когато работи. И ако някой го прекъснеше, ставаше много гневен.
— Това току-що пристигна за вас, сър. И, о, сър… — добави той припряно, сякаш усети пламъка, който струеше от очите на д-р Греъм, — искахте да ви се каже, когато течният азот бъде излян, за да охлади магнита. Мисля, че са готови. В камерата — преглътна сухо младежът. — Сър.
— Привет, Джак! — провикна се д-р Ъруин Фалк, ръководителят на лабораторията, приближаващ от другия край на помещението. — Провери ли онези връзки за тестовете? Готови сме да започваме.
Раменете на асистента се отпуснаха с облекчение при това потвърждение на думите му.
— А, да, Ъруин — отвърна Джак, а старият стол, съчетание от дърво и тръстика, изскърца, когато се отпусна назад. — И благодаря, Робърт.
Робърт кимна и почти на бегом се втурна към наблюдателния прозорец на голямата изолирана камера от неръждаема стомана, използвана за тестове на космическите кораби. Прозорецът блестеше на изкуствената светлина в лабораторията като сребърния куршум от легендите. И в тази лаборатория д-р Джак Греъм бе Самотният стрелец. Той бе единакът, аутсайдерът, наемникът, на когото разчитаха за решаване на проблема като крайна мярка.
— Дали очите ме лъжат, мойто момче, или на този плик пише адресът на ЦЕРН? — попита Ъруин.
Фалк бе колега на Джак в института. Беше небрежно облечен — с дънки и поло под бялата си лабораторна престилка, но маниерите му издаваха безпогрешно старата британска аристокрация. Беше барон или лорд, или нещо такова, но Джак така и не можеше да запомни точно.
— Аха — отвърна той, докато разкъсваше плика с пръст. Извади писмото отвътре и бързо прегледа съдържанието му.
— Е? Свръхсекретна информация ли е, или и ние, простосмъртните, можем да я получим?