Точно преди да излезе от апартамента, Мади чу мисис Лойд да възкликва шумно с жаловит глас:
— Наистина не знам откъде се появиха тези мравки! Ще извикам терминатор на насекоми незабавно, разбира се!
Като coup de grace[21] Уенди даде на Том чаша вода и му нареди да отиде във входното антре — със съответните инструкции, после прати Мади да намери Нана. Няколко минути по-късно, когато съсипаната мисис Лойд и нейният спътник посетител излязоха от апартамента в антрето, Нана се появи лаеща в краката на непознатия, после улови миризмата на бисквитката и започна да подскача по панталоните му, опитвайки да се добере до джоба му. Мади постави ръка на бузата си с изражение на изненада и потрес, а с другата посочи локвичката на пода и извика:
— Лоша Нана! Какво си направила?
Лицето на високия господин се намръщи, сякаш бе надушил ужасна миризма, избута кучето от крака си и измърмори нещо за това как домашните питомци повреждат ужасно къщите и как бе видял повече от достатъчно, много благодаря.
Лицето на мисис Лойд стана аленочервено, докато наблюдаваше как високият господин излиза през входната врата.
— Здравей, Джейн, скъпа! — разнесе се гласът на Уенди от горния етаж. Елфическото й лице надзърташе над перилата и дори от първия етаж се виждаше, че ярките й сини очи искряха като далечни звезди. — Каква приятна изненада! Дошла си да ме видиш!
* * *
Няколко дни по-късно Том отново се изплъзна от мисис Джъркинс и хукна по стълбището, за да намери убежище в мансардата. Просто не можеше да чака да стане шест часа, за да види Уенди.
Тя никога не му се караше, че скача по леглото като Конската муцуна и не миришеше на ментол или лекарства и — най-важното — не го гледаше със злия плашещ поглед, който помнеше от баща си, когато той говореше странно, блъскаше по мебелите и удряше майка му.
На Том му харесваше в мансардата, където стените бяха светлосини като небето и изпъстрени с прекрасни рисунки, които го разсмиваха, и където имаше толкова много забавни неща, които да разглежда, и никой не му казваше „Не пипай!“.
Тук канарчето пееше и подскачаше близо до вратичката на кафеза си, за да хапне парченцата моркови и ябълки, които той му подаваше. Тук Уенди винаги го посрещаше толкова щастлива, че го вижда, предлагаше му бонбони и го гушкаше, когато той се свиваше до нея на местенцето й до прозореца. Винаги му четеше от голямата си зелена книга и понякога му позволяваше той да й чете на глас. Занимаваха се с това цяло лято. Беше най-голямата им тайна.
Когато този следобед се промъкна на пръсти в мансардата обаче, не чу напяването на Уенди или музика; дори канарчето не чуруликаше. То стоеше на стойката си, на един крак. Том пристъпи внимателно, бавно в голямата дълга стая и се огледа наляво и надясно. После спря, кракът му застина във въздуха, когато чу от спалнята някакво стенание. Стонът се разнесе пак и този път той позна гласа на Уенди. Дори ако можеше да лети, не би стигнал по-бързо до нея.
Джак лежеше на студените влажни плочи под фонтана и псуваше като моряк. Звукът от дрънченето на гаечния ключ, с който се бореше да развинти винтовете и болтовете, които не му се подчиняваха, отекваше в ушите му и той бе толкова бесен на инатливите бронзови и месингови джаджи, че понякога просто ги блъскаше от безпомощност. Не можеше да открие причина проклетият фонтан да не заработи. Изчете няколко книги и всичко бе пределно ясно. Водата идваше, минаваше през помпата и излизаше през флейтата на момчето.
Само дето това нахално момченце не искаше да свири! Е, ще видим тази работа, помисли си той, стисна зъби и фрасна още веднъж механизма.
Внезапно вратата на апартамента на О’Нийл се отвори рязко и той видя две малки крачета, обути в гуменки, да тичат през двора към него. Мускулите му се свиха и погледът му се фокусира. Нана изхвърча от храстите и залая въодушевено.
— Джак!
Джак се измъкна изпод фонтана, като заради яда си и неспирното лаене на Нана не беше сигурен, че бе чул наистина гласа на момчето. Изправи се на крака и Том се хвърли в прегръдката му, притисна обляното си в сълзи лице в корема му и обви ръце през кръста му. Джак веднага го прегърна.
— Какво има, Том? — сърцето му биеше и устата му бе пресъхнала.
— Уу… Уе… Уенди — пророни Том. Между хлипането и хълцането успя да изрече още няколко думи, които Джак не можа да разбере. Когато се опита да отслаби прегръдката си, момчето се притисна още повече в него.