— Уенди? Какво е станало? Очакваш ли някого? Не нас, надявам се. О, Уенди, да не сме забравили, че си ни поканила?
Уенди премигна, докато излизаше от състоянието си на дълбоко бленуване, после поклати бавно глава и се обърна към нея. Тъжна усмивка се изписа на лицето й.
— О, не. Не вие. Вие никога не забравяте — въздъхна и погледна замислено масата. — Моите правнуци трябваше да дойдат днес.
— Не дойдоха ли?
Фей не можеше да повярва, че някой може да е толкова безчувствен. Дори внуците на Джейн Лойд.
Очите на Уенди се навлажниха под розовите й клепачи.
— Може би са забравили. Или нямат време — въздъхна тя. — Или историите ми вече не са толкова интересни за тийнейджърите.
В гърлото на Фей се образува възел от съчувствието, което изпита към Уенди, и тя приседна до нея и хвана фините й ръце в своите. Усети крехкостта на старата жена и забеляза, че кожата й е бледа и прозрачна като тънките страници на книгата в скута й. Стисна ръката й и й се прииска да повдигне духа й така, както Уенди бе повдигала нейния толкова много пъти през изминалите месеци.
— О, не, Уенди, историите ти са вечни.
Уенди се взря в лицето й, изненадана.
В пристъп на срам Фей осъзна, че тя самата никога не се бе отпускала в коленете на Уенди, за да се заслуша в историите й като другите. Чуваше ги преразказани от Мади, докато присядаше на леглото й вечер преди лягане. Не, и тя не беше по-добра от правнуците на Уенди, прекалено заети да идват вече в мансардата за историите на прабаба си, прекалено сигурни, че това са просто приказки за феи, предназначени единствено за деца. Точно така, помисли си тя с тъга.
Прекалено мъдри и зрели, за да се нуждаят от съвета на по-възрастен човек.
Отпусна се на килима и седна със скръстени крака като индианка и каза:
— Разкажи ми една сега, моля, Уенди?
Лицето на Уенди грейна с удоволствието на рибар, уловил най-голямата риба. Изпъна се в креслото си, съвзе се и потупа бузата й с пръсти, докато размишляваше.
— Коя да бъде? Коя? Коя?
После се наведе напред и се втренчи в лицето на Фей. Необичайно сините й очи бяха като фенери, които пронизваха съзнанието й, сякаш се заравяше в нея, повдигаше клепачи в ума й, за да открие какво я тревожи. Явно бе открила това, което търсеше, защото се облегна отново назад, кимна със задоволство и започна да разказва с богатия си мелодичен глас.
— Питър Пан можеше да бъде много умен и много смел и той първи щеше да ти го каже. Веднъж използва и двата си таланта, за да спаси индианската принцеса Тигровата лилия от ужасния капитан Хук в Лагуната на русалките. Помниш тази история, нали? Добре, добре. Никога не си виждала такава веселба, каквато последва. Индианците нарекоха Питър „Великия бял баща“, което — разбира се — много му хареса. Подариха му величествена корона и всички танцуваха заедно край големия огън. Тигровата лилия винаги бе изпитвала специални чувства към Питър, знаеш ли… — каза игриво Уенди. — В онази нощ тя особено се извиваше и кършеше пред него, а очите на онова глупаво момче бяха широко отворени и пълни с копнеж като пълната луна.
Фей прикри усмивката си, когато Уенди млъкна, за да се намести по-добре на мястото си и да приглади полата си, изглежда все още развълнувана от спомена.
— Е — започна тя отново, — въпреки радостта от тържеството, докато ги наблюдавах, се почувствах много самотна. Питър бе забравил напълно за мен. Всички момчета се забавляваха и лудуваха и никой не се сещаше за скромното момиче, седящо само в отдалечена палатка.
Уенди се загледа в ръцете си и свъси вежди.
— Имах чувството, че мястото ми не е на този магически остров. Не бях момче, това беше сигурно. Нито бях индианка или русалка. И все пак обичах Невърленд. Обичах… Питър.
Замълча и започна да кърши ръце, цялата бе поруменяла.
Фей си помисли, о, божичко, тя все още го обича!
И сърцето я заболя заради старата дама.
— Срамувам се да си призная — продължи Уенди, — че бях доста сълзлива онази вечер, самосъжалявах се, чувствах се ужасно и исках да се прибера у дома.
Погледна към Фей и очите й грейнаха, осветени от спомена.
— После почувствах потрепване на рамото си, нещо леко докосна лицето ми. Беше като докосване с перце и чух тихия сладък звън на камбанки. Беше самата Тинкърбел[24]. Е, може да си представиш изненадата ми. Трепнах, очаквайки да ме ощипе силно. Тинкърбел не ми беше голяма приятелка, нали разбираш. Тя ревнуваше много от приятелството ми с Питър. Но ето я, пред очите ми, облечена по нейния неподражаем начин. Не разбирах напълно какво ми казваше, не знаех езика на феите, но виждах, че ми е ядосана, задето съм се предала и съм подвила опашка в отчаяние. Докато седях смаяна там и наблюдавах и слушах това лудо пърхане на криле и звъна на камбанки, осъзнах нещо важно.