Джак подаде писмото на колегата си и наблюдаваше как, докато го четеше, на лицето му се изписва първо любопитство, после удоволствие и накрая някаква друга емоция, която предположи, че бе нормална човешка завист.
— Значи те искат в ЦЕРН. Леле. Това е върхът, нали знаеш. Нещата се случват много бързо вече. Бъдещето ти е осигурено. Лош късмет за нас обаче. Няма голям смисъл да се опитваме да те уговаряме да останеш в института май.
Джак усети как го изпълва огромно задоволство. Не заради престижа, а защото искаше да бъде там, когато открият върховния кварк, единствения от шесте кварки, който все още беше загадка. Беше прекарал години в лабораторията „Ферми“ в Илинойс, когато състезанието между „Ферми“ и ЦЕРН бе най-ожесточено. Но след като прекратиха финансирането на „Ферми“, цялото действие се съсредоточи в Женева, Швейцария. И сега Джак бе поканен да участва. Нямаше търпение да се включи в надпреварата. Обичаше разгадаването на пъзели, а върховният кварк бе основното парче от най-големия пъзел в съвременната наука: Теорията на всичко.
Погледна с усмивка към Ъруин, когато с периферното си зрение улови движение при прозореца за наблюдение. Робърт се втурна вътре в камерата, а останалите притискаха лица до люка. Погледът на Джак се насочи към прозореца, където видя техникът в бяла престилка, с дебели ръкавици и маска на лицето да размахва странно ръце във въздуха. Отстъпваше назад непохватно и замаяно.
Джак инстинктивно скочи на крака.
— По дяволите, течният азот сигурно се е разсипал. Ъруин, обади се на парамедиците! И пуснете силно вентилаторите! — провикна се той, докато тичаше към камерата.
Робърт се бе впуснал да помогне, но беше объркан и вече се бе омотал в някакъв тежък черен кабел. Джак изтича до него, хвана го за рамото и го извлече навън. Малка група от асистенти се бе събрала до херметическата врата и гледаше с широко отворени от ужас очи. Джак избута Робърт в ръцете им.
— Ти тук! Затвори вратата зад мен. После се постарай да я отвориш бързо, когато се върна. Разбра ли? Никой друг да не влиза, ясно ли е? За нищо на света!
— Джак, не можеш да влезеш там! — извика Ъруин, като го хвана за ръката. — Вътре няма кислород. Ще се задушиш.
— Както и онзи човек вътре — извика му той в отговор. — Сега се махни от пътя ми. Губим време. Просто пуснете скапаните вентилатори!
— О, майната им на вентилаторите! Не работят! — изкрещя Ъруин с почервеняло от яд лице.
Джак огледа стаята, пълна с научно оборудване, но не видя никакво парче въже. Затова грабна няколко кабела от компютрите и ги изтръгна със сила от машините, после си пое дълбоко дъх, направи знак да отворят вратата и се впусна вътре към техника, който вече се бе строполил на пода. Уви компютърния кабел около кръста на човека, благодарен за годините като бойскаут, в които се бе научил да прави възли, после изтича към вратата и изскочи навън тъкмо когато му свършваше въздухът. Един от асистентите затвори камерата след него.
— Добре, ти, ти и ти — разпореди се той към струпалите се мъже, — елате тук, наредете се един зад друг и дърпайте. Готови ли сте? Едно, две, три — отвори вратата. Дърпай!
Четиримата задърпаха силно и след няколко напъна извлякоха техника по пода до прага на херметическата врата, където Джак го повдигна и го метна в ръцете на асистентите. Вентилаторите изщракаха за последно, когато вратата се запечата отново.
Техникът не дишаше, но имаш слаб пулс.
— Докарайте медиците тук! — извика Джак, докато разхлабваше вратовръзката си. После се наведе над мъжа и започна да му прави изкуствено дишане. Никой няма да умре по време на моята смяна, каза си той, повтаряйки думите, които бе чувал толкова пъти в медицинските сериали, докато броеше ритмично и притискаше гръдния кош на човека. Хайде, както и да се казваш, дишай, дишай, помисли си той и му се прииска да бе имал време да научи името му. Хайде…
След няколко секунди пристигнаха и парамедиците и светкавично поставиха кислородната маска на техника. Джак стоеше вцепенено отстрани и задиша нормално едва когато мъжете вдигнаха палци нагоре в знак, че всичко е наред. Хората се бяха скупчили мълчаливо наоколо и гледаха как екипът откарва техника в болницата.
Джак сведе глава и издиша дълбоко, молейки се мозъчните клетки на младия техник да не са се повредили. После съблече сакото си от туид и го метна на най-близкия стол. Носеше проклетото сако само когато щеше да има лекции.
— Как си? — попита го Ъруин с притеснено изражение.
Джак се чувстваше изцеден, но отблъсна предложенията за помощ. Бялата му риза бе просмукана с пот и той се опита да разкопчае горните копчета, но пръстите му трепереха прекалено силно.