— Съжалявам — каза той, свивайки облите си рамене. — Просто не ми харесва.
Не му харесва. Думите отекнаха в съзнанието на Фей.
Докато членовете на екипа на компания „Хемптън“ в ляво излизаха от залата, тя усети как кръвта в главата й пулсира с всичка сила.
Беше вцепенена от осъзнаването на случилото се, все още в ступор от безпомощност. Всъщност нямаше какво да се каже.
Всичко бе казано.
Той не хареса идеята й.
Усети коравата кожена тапицерия на стола си, когато се тръсна на него, стискайки здраво зъби в опит да запази спокойно изражение. Взираше се право пред себе си в нищото и през замъглената бяла пелена в съзнанието си мислеше, че не трябваше да стане така. Той трябваше да хареса кампанията. Трябваше да има шампанско и потупвания по гърбовете. Сюзън Пъркинс трябваше да си глътне езика и да си вземе думите назад, а не да се взира във Фей, сякаш се чудеше точно коя от обидите си да изстреля срещу нея. Повечето от екипа й вече бяха напуснали тихо залата, оставяйки я сама да се оправя. Все пак вината беше нейна. Дори Паскал се измъкна, без да й каже поне една утешителна дума, отнасяйки работата си под мишница. Само Сюзън и Бърнард останаха край огромната заседателна маса, покрита с няколко разпръснати доклада и празни чаши за чай.
Фей извърна глава към Бърнард. Огромното му тяло се бе смъкнало надолу в стола и той се бе облегнал на масата и потъркваше брадичката си с обреченото изражение на човек от „Титаник“, осъзнаващ, че корабът, с който бе плавал гладко, се носеше към фаталния си край. Краят на кариерата му. Потопена от нейния провал.
Осъзнаването на този факт оставяше след себе си смразяващо чувство, ледено като истински айсберг.
— Съжалявам — каза му тя и го мислеше от дъното на душата си.
Той се обърна и я погледна разсеяно, но преди да отговори, Сюзън се намеси:
— Съжаляваш?
Свали очилата си и се наведе напред, без вече да прикрива явната си омраза, говорейки през свитите си тънки устни:
— Ти ли съжаляваш? Е, ние всички съжаляваме. Адски много!
— Сюзън, достатъчно — спря я Бърнард, но обичайният му гръмък тон бе изчезнал, което разкриваше на Фей сериозността на поражението му.
— Не — продължи яростно Сюзън. — Това е само началото и ти го знаеш. Нуждаеше се от този клиент. Предупредих те да не оставяш всичко в ръцете й. Но ти не ме послуша. Дори сега, на края, ти казах да ме оставиш аз да направя презентацията. Имам повече опит. Британският ми акцент щеше да бъде по-подходящ в този случай.
— Кампанията е предназначена за Щатите. Исках точно американския акцент от Средния запад на Фей.
Бърнард повдигна ръце, сякаш за да направи убедителен жест, но после ги свали примирено и поклати глава.
— По дяволите, Сюзън, много добре знаеш, че не става въпрос за акцентите. Понякога печелиш, понякога не. Никой не може да обясни защо една идея завладява хората, а друга не. В този случай просто не се получи. Няма да губя време в обвинения. Може би ще ни хрумне друга идея.
— Може би, но не с нея — каза Сюзън с такава враждебност, че дори Бърнард се отдръпна назад. — Тя се маха. Доведе я за един проект, през главата ми, и сега възнамерявам да спася тази сделка, Бърнард. И ти знаеш, че аз съм единствената, която може. И ще го направя по моя начин.
Погледна към Фей с високомерната самоувереност, която й напомни за нейния бивш съпруг.
Фей се втренчи в победоносното изражение на Сюзън. Познаваше този тип хора много добре. Те никога не пътуват във втора класа, винаги поръчват каквото си поискат от менюто, без да се замислят за възможностите на домакина си. Никога не проявяват желание да платят сметката. Да, това бяха хората, които не се занимават с глупости като „Дръж се с другите така, както искаш да се държат с теб“. И най-вече, това бяха хора, които не можеха да понасят глупаци край себе си. За съжаление хора като Роб и Сюзън никога не допускаха, че самите те могат да са глупаците.
И най-жалкото беше, че наистина вярваха в своето величие. Фей знаеше от личен опит, че нямаше рационален начин да се разбереш с такъв човек.
— Разбирам — каза спокойно Фей.
Не искаше да чува отговора на Бърнард, не можеше да понесе съжалението му и измърморените му снизходителни оправдания пред Сюзън. Фей не се чувстваше ни най-малко задължена на тази жена. Тя много добре знаеше кой и какво бе всъщност Сюзън Пъркинс: капитан Хук.
Блестяща отвън, загнила отвътре. Зло във всичките си форми.
— Такава беше уговорката ни от самото начало — продължи хладнокръвно Фей. — Никой не е искал, нито пък се нуждаеше от този клиент повече от мен. Дадох най-доброто от себе си и загубих. Ти, Сюзън — погледна я право в очите тя, — нито си загубила, нито си спечелила нещо. Не си вложила една-едничка идея за тази кампания, нито секунда от своето време, нито грам усилие. Никога не направи нищо, за да допринесеш за доброто на тази кампания. На теб нямам какво да ти кажа, не ти дължа извинение. Да, съжалявам. Но само защото разочаровах екипа си. И теб, Бърнард — обърна се тя към него.