— Значи това е? Няколко страници, които ми казват това, което вече знам? По дяволите, Фарнсуорти, това тук не доказва нищо друго, освен че съм мистерия.
— Съжалявам, сър. Преобърнах всеки камък, който успях да открия, но няма никаква информация, нито дори най-бледата следа, по която да мога да тръгна, за да намеря информация за биологичните ви родители — прокашля се. — Или за първите шест години от живота ви.
Джак повдигна доклада в ръката си. Наистина беше лекичък.
— Е, предполагам, че е така. Ей — каза той и усети внезапно лекота в сърцето си, — и без това нямаше да има голяма полза. Това се получава, като се опиташ да направиш родословно дърво на улично пале.
— Всъщност, сър, не е точно така, както казвате.
Джак сведе глава и повдигна изненадано вежди.
Детективът се навъси и стисна устни, сякаш водеше някаква лична вътрешна борба. После отвори куфарчето си и подаде на Джак друга папка.
— Това е само първоначален списък, разбира се. Има купища досиета, които още не съм проучил. Не знаех дали трябва да ви притеснявам с тях, защото те не са директно свързани с вас. Но все пак има връзка и си помислих… — спря за миг, после продължи колебливо: — Все пак ми казахте да проуча всички следи, независимо колко странни могат да бъдат.
Джак погледна към Фарнсуорти, чиито бузи бяха поруменели — или от притеснение, или от факта, че се потеше в костюма си и във вратовръзката си, която носеше въпреки лятната жега.
— Добре, добре — отвърна той, докато преглеждаше списъка е имена. — Но, мистър Фарнсуорти, опасявам се, че не разбирам. Кои са тези момчета?
— Точно там е въпросът, сър. Не знам. Никой не знае всъщност. Докато ровех из досиетата, избрах тези имена случайно. Това, което ме заинтригува в тях, е сходството на тези случаи с вашия. Малки момчета и бебета, оставени пред вратата на мисис Форестър, тази същата врата тук, сър, после отведени в Лондонския дом за момчета за осиновяване. И за никое от тях няма сведения. Странно, нали? Много странно.
— Казвате, че не се знае произходът на нито едно от тези момчета? Никакви родители, роднини, никакво минало?
— Точно така, сър.
— Но тук има поне дузина момчета.
— Да, сър. И кой знае колко още има в кашоните с досиетата.
— Невероятно. Чувал съм за лошо водене на документация, но това бие всички рекорди.
— И ето какво е най-любопитното, сър. Виждате ли, докато ровех из досиетата, осъзнах, че след като детето постъпи в дома, сведенията за него са доста подробни. Всъщност липсва единствено информация за момчетата отпреди постъпването им в сиропиталището.
— Какво? Всички са дошли от никъде?
— Така изглежда. Разбира се, знаем, че не може да е така, но фактът си остава — за тези момчета, както и за вас, сър, не се знае нищо, те нямат минало.
Джак бе напълно смаян. Втренчи се в детектива, после отново в папката пред себе си, после пак погледна объркано Фарнсуорти, който отново се поклащаше на пети.
— О, съжалявам, Фарнсуорти — каза той, като издърпа един стол и махна купчина документи от седалката. — Моля, седнете. Кафе? Чай? Чаша вода?
— Не, нищо, сър. Благодаря ви. Няма да се задържам. Отбих се само за да ви оставя доклада си. И да ви попитам дали искате да продължа да работя по случая. Не намерих допълнителна информация за вашето минало, а както ви казах, има още купища кашони с досиета, чието преглеждане ще изисква доста време.
— Продължавайте! — възкликна Джак. — Мистерията е прекалено голяма, за да я зарязваме сега.
— Аз лично не виждам смисъл да тръгна по тази следа, сър. Няма да доведе до отговори за вас и без съмнение разходите ми ще нараснат. Значително.
— Наречете го противоречащо на разума и интуицията, както искате, Фарнсуорти, но аз съм добър точно в това и на мен ми звучи напълно логично. И докато вие се ровите из онези стари прашни кашони… — Джак вдигна глава и погледна към тавана. — Аз ще се опитам да пропукам стената от спомени на основателката на Лондонския дом за момчета. Уенди Форестър. Обзалагам се, че папките в онези кашони не са само прашни, а крият и други тайни…
* * *
Джак завари Уенди седнала на пода пред една част от стената, с четка в ръка и няколко малки бурканчета боя до нея.
— Може ли да вляза, Уенди? Не искам да те притеснявам.
Старата дама застина с четката в ръка и го погледна с изражение на искрена радост.
— По никакъв начин не ме притесняваш, скъпи ми Джак. Никога не би могъл да го направиш. Влизай — после присви очи и допълни със закачлив глас: — Всъщност, като те гледам, ти си този, който е притеснен.