— Точно така. Беше най-любопитното момче, което някога бях виждала. Винаги искаше да разбереш как работи нещо, да видиш нещата ясно. Само че начинът, по който гледаше на света, бе по-различен от начина, по който го възприемаха повечето хора. Беше свеж и нов — разсмя се тя ведро. — О, определено беше упорит. Можеше да седиш с часове и да се занимаваш с някой от експериментите си. Пиротехника, по-специално. Винаги се опитваше да изстреляш нещо към звездите. Трябваше да идваме и да те измъкваме насила, за да те накараме да ядеш.
Уенди отново се разсмя, после се отдаде отново на спомените си.
— Взриви няколко неща, предизвика няколко пожара, такива ми ти работи. Определено плашеше учителите си. Затова и бе толкова трудно да ти намерим дом. Не са много семействата, които искат да осиновят дете, смятано за пироман. И тогава ми хрумна да пиша на Уорнър Греъм за теб. Той беше скъп мой приятел. Гениален учен. Физик, също като теб. Реших, че ще успее да те възпита и поведе в правилната посока — и смятам, че се е справил със задачата си.
Джак бе залят от огромна вълна на разочарование.
— Осиновителят ми не беше физик — каза й той. — Беше фермер. Имаше царевична ферма в Небраска.
— О, да, и това също, разбира се — отвърна невъзмутимо Уенди. — Но това бе по-късно. Когато избухна войната в Европа, той бе мобилизиран — като всички здрави мъже, но после правителството реши, че може да се възползва по-добре от способностите на баща ти. Изпратиха го в Америка да работи по някакъв свръхсекретен проект — наклони побелялата си глава и се замисли. — Да видим… Беше нещо с войната. Всички велики учени бяха събрани там. Защо си мисля за Ню Йорк?
— Проектът „Манхатън“? — попита Джак с пресъхнали устни.
— Да, точно така. Само че не беше в Манхатън…
— Не, провеждал се е на запад, в Ню Мексико. Лос Аламос.
Джак се почеса по главата си и издиша шумно, като се опитваше да осмисли информацията, да съвмести тихия фермер, който познаваше, с гениалния физик, какъвто явно е бил баща му, за да бъде извикан в Лос Аламос.
— Знаеш какво са правили там, нали, Уенди?
— Да, разбира се — отвърна тя мрачно. — Не тогава. По онова време никой не говореше за това. Сега, естествено, всички знаят, че е била ядрената бомба.
— Баща ми е работил по проекта „Манхатън“…
— Да, така е — каза тя и кимна замислено. — И това го промени. Никога не се примири, че е бил част от станалото. След войната се отказа от науката напълно и стана фермер, а когато се ожени, нямаше собствени деца. Писа ми веднъж, след като се бе установил в Небраска. В писмото бе приложил и чек за цялата сума, която бе спестил по време на проекта. Даряваше я на моя дом за момчета. Писмото му бе тъжно, разказваше за ужасното нещо, което бе помогнал да бъде създадено, и колко безсмислен бе станал животът за него. Пишеше ми, че не иска да създава деца в този опасен свят, който той самият бе допринесъл да се превърне в такова кошмарно място. Свят, който можеше да свърши в рамките на една секунда. Баща ти страда дълго от депресия и меланхолия след успешното завършване на проекта. Беше много сериозно, горкият, горкият човек. Майка ти беше светица — въздъхна Уенди тежко. — Оплаквах много скъпия си приятел. Някога беше такъв оптимист. Толкова уверен, че може да промени света. Смея да твърдя, че го направи, макар и не по начина, по който той желаеше.
Когато пристигна на вратата ми, Джак, видях, че си също толкова ярък и любознателен, колкото беше някога и той. Може би дори повече. Веднага се сетих за бездетните си приятели Уорнър и Ан Греъм. Е, всъщност не съвсем веднага. Първо ти разби всички ключалки в училището и учителите и персоналът бяха много ядосани.
— Не го направих, за да навредя на някого — сви рамене той. — Просто бях любопитен на какъв принцип работеха. И беше толкова лесно. Обичам загадките.
— Сигурна бях, че това е причината — отвърна Уенди и го потупа по ръката. — Знаех, че Уорнър може да те научи на толкова много неща, да съхрани любопитството ти и същевременно да го подхрани по правилния начин.
— Но той никога не ме е учил на нищо научно! — възкликна Джак, поразен от току-що чутото.
— Все трябва да те е учил на нещо, защото ето те тук. Учен, също като него.
Джак се замисли какво беше да израснеш с Уорнър Греъм. Баща му беше сдържан човек. Вече към края на четирийсетте, за едно осемгодишно момче той изглеждаше направо стар. И все пак, по своя сдържан и тих начин беше окуражавал Джак да наблюдава света в цялата му необятност и в най-дребните детайли и да приема нещата такива, каквито са, без предварителни предразсъдъци.
— Помня как всички други деца в района знаеха имената на различните растения, дървета или животни. „Ей, Греъм, викаха ми те, как се нарича това?“ Повечето пъти не знаех отговора и те ми се смееха, подиграваха се на „гения“, който не можеше да различи явор от бряст — сви рамене и изсумтя. — Все още правя грешки с обикновените им имена. Но когато с Греъм се разхождахме из горичката, която граничеше с фермата ни, той не ме учеше на тези неща. Държеше ръката ми, докато вървяхме, и ми говореше как дърветата са най-красивите и полезни творения на природата. Караше ме да си поемам дълбоко дъх и ми обясняваше как кислородът, който дишаме, се освобождава от дърветата. Отвеждаше ме на местата, където дърветата предпазваха склоновете от ерозия, или сочеше в основите им, в хралупите убежища за животните. И точно преди да се извие буря, когато въздухът ухае сладко на дъжд и птиците са се укротили в гнездата си, а дърветата започват да шумолят, ме караше да затворя очи и да се вслушам в тях. Като се замисля сега, осъзнавам, че е бил много напредничав за времето си. Учел ме е, че всички живи същества са свързани.