— Звучи ми като много важно нещо — това, на което те е научил.
— А през цялото време си мислех, че татко просто обичаше природата. Какъв глупак съм бил да не осъзная, че ми е показвал, че истинската наука е самата природа.
Джак потърка челото си и затвори очи. Сега вече всичко добиваше смисъл. Баща му, физикът, беше работил по атома, някога смятан за най-малката неделима частица материя. Но фермерът от Небраска Уорнър Греъм бе продължил да се занимава с физика, с природата. Чрез своите истории беше научил Джак, че съществуват дори още по-малки компоненти, които по-късно той бе разбрал, че са протоните, неутроните и електроните. А по-късно бе научил, че са съставени от още по-малки частици, наречени „кварки“. Така се бе родила квантовата теория, системата от правила, описваща взаимодействието на тези частици.
Като малък Джак си играеше в пясъчника, но бе правел такива математически модели, също като теоретичен физик. Напътствайки сина си да осмисля и изследва връзките със земята и звездите, баща му го бе тласнал да изучава начина, по който всички форми на енергия във Вселената са изградени от едни и същи безкрайно малки съзидателни частици.
— Защо не ми е казал? — Джак отвори очи и улови погледа на Уенди. — Защо ти ми го казваш едва сега?
— Осиновяването е много личен въпрос — отвърна му тя с успокояващ тон. — Не исках да се намесвам — после свъси вежди и добави: — Но ти изглеждаше толкова ненаситен за информация. И си прав, че времето ни изтича. Скоро си тръгваш, а на моята възраст… е, човек не знае кога ще поема на своето пътешествие. Вече не ми се струваше правилно да пазя истината в тайна. Уорнър е трябвало сам да ти го каже.
— Колко жалко! — възкликна Джак с горчивина. — Баща ми и аз… Можехме да говорим за толкова много неща. Можехме да сме приятели. И кой знае? Може би аз щях да го науча на нещо някой ден.
— Скъпо момче, не осъзнаваш ли? Ти го направи! Уорнър Греъм бе съсипан човек, когато отиде при него. Като момче ти беше винаги толкова любопитен, толкова трескаво търсещ, постоянно се оглеждаше за бог знае какво! Ти имаше тази непоклатима вяра, че чудото е само на една ръка разстояние от теб и само трябва да държиш очите и ушите си отворени. Уорнър се нуждаеше точно от това. Ти беше неговото чудо. Ти го научи да вярва отново.
Сякаш някакъв плътен облак се разсея и той видя баща си за първи път. Спомняше си Уорнър от деня, в който го срещна, когато бе на осем години и отиде в Америка, за да се срещне с новите си родители. Уорнър Греъм бе висок мъж с миловидно лице в края на четирийсетте си години, със странно бяла коса и нежна розова кожа, която бе като на човек, прекарващ времето си в библиотеката, а не на полето. Сега Джак разбираше дългите мрачни периоди на мълчание на баща си, времето, което прекарваше затворен в кабинета си, последвано от голямата клада, която той и майка му разпалваха в двора. Двамата стояха и хвърляха в пламъците листове, изписани с красивия летящ почерк на баща му — навярно неговите теории.
Разбираше и странния блясък в очите на баща си, когато му говореше за тайните на галактиката, за митовете, за религията, за милиони неща, които бе разбирал на дълбоко ниво, но никога напълно конкретно. Разбираше донкихотовската му борба да научи единствения си син да обича науката, същевременно желаейки да опази момчето си там, във фермата, далече от злото, към което знаеше, че геният му можеше да го поведе — а именно това противоречие ги бе разделило трагично накрая.
— Благодаря ти за истината, Уенди — каза той пресипнало, надигна се и отиде до стената, на която от рисунката в него се взираше малкото къдрокосо момче. — Значи все пак това съм аз?