— Тълпа репортери от цял свят — отговорих. — Дори и от Близкия изток.
— И как ви се сториха?
— Гладни — казах. — Като глутница вълци, които не са яли достатъчно през последните четирийсет и осем часа. И преди съм виждал подобна гледка.
Той се усмихна.
— Да, точно така. Затова не приемайте лично факта, че не мога да разкрия подробности от разследването. Ако не по друга причина, поне ми се иска да вярвам, че съм се поучил от чуждите грешки.
Мигом разбрах какво имаше предвид: Аруба.
Толкова много информация и дезинформация бяха изтекли по случая с Натали Холоуей, че местните власти в крайна сметка изглеждаха като във филмите с полицаите от Кийстоун. Елдридж, изглежда, беше решен да не допуска подобно нещо да се случи под негово командване.
Но пък аз имах да свърша работа тук и той го знаеше.
— Може ли поне да предположа, че целият ви Отдел за разследване на престъпността работи по случая? Всеки инспектор? Всеки човек до последния ви редови полицай? — попитах.
Вече бях подготвил домашното си. Докато детективите в Полицейското управление на Ню Йорк се деляха на три ранга — първи, втори и трети, — в Търкс и Кайкос в Отдела за разследване на престъпността имаше четири степени на старшинство: детективи, след това сержанти, след тях ефрейтори и редови полицаи.
Както аз разбирах нещата, дори и чистачите би трябвало се опитват да хванат убиеца.
— Да, можете да уверите господин Бреслоу, че всички работят по случая — заяви Елдридж. — Всички, а сега и вие сте в това число. Може ли да предположа, че ще посетите Губернаторския клуб възможно най-скоро?
Кимнах.
— Да.
— Убеден съм, че сте наясно: Губернаторският клуб е частен курорт и биха могли да ви обвинят за нахлуване в чужда собственост.
Отново се загледах в Елдридж в опит да разгадая мислите му. Не успях. Наистина ли се опитваше да ми създава пречки?
— Мислите ли, че има такава вероятност? — попитах. — Искам да кажа, дали наистина биха ме заподозрели, че съм отишъл с подобна цел?
— Много вероятно е — отговори той. — Имат грижата за клиентела от висока класа, популярни хора, и са особено чувствителни относно на нарушаването на спокойствието на гостите си.
Изведнъж осъзнах какво прави Елдридж. Опитваше се да ми каже нещо, макар и не с много думи. Това беше извън протокола. Между редовете. Код.
Стига да бях достатъчно умен да го разгадая.
— Да, разбирам какво имате предвид — казах. — Не бих искал да ви предизвиквам с нещо толкова глупаво като обвинение за нахлуване в чужд имот. Тогава би се наложило да ме арестувате, нали?
— Да, боя се, че е така — отговори той.
Без никакво колебание.
Изправих се и се ръкувах с него.
— Тогава ще се постарая да ви спестя неприятностите.
Глава 14
Донякъде се чувствах като хлапе, получило пръстен с таен код от кутия със зърнени закуски. Елдридж ми беше подсказал по доста хитър начин, че не разполага със следа и би се радвал на помощта ми, при все че трябваше да му я осигуря неофициално. Очевидно управата на Губернаторския клуб не гореше от желание да съдейства и въпреки че не можеха да ограничат достъпа на полицията до персонала, гостите на курорта — популярните хора — бяха нещо съвсем различно.
Що се отнася до приказките му за арестуването ми заради нахлуване в чужда собственост, Елдридж просто ме съветваше да се настаня там като гост. Можеха да се изхитрят и да ме изхвърлят от имота, но нямаше да бъде заради нахлуване в чужда собственост. Не биха могли да повдигнат обвинение.
И така, само след час в Търкс и Кайкос плановете ми се променяха.
— Бунгало за пушачи или непушачи бихте желали, господин О’Хара? Имаме свободни и от двата вида.
Любезната и хубавичка брюнетка на рецепцията на Губернаторския клуб не се впусна в подробности, но не беше нужно да си ракетен инженер, нито дори отстранен агент от ФБР, за да предположиш, че след убийството на двама гости в курорта е нормално да се очакват отменени резервации — поне няколко. Как иначе човек би могъл да пристигне без резервация през юни — пика на медените месеци — и да наеме стая?
— Непушачи, моля — отговорих.
— Разбрано, господин О’Хара.
Настаниха ме в бунгало с изглед към градината, най-евтиното, което имаха — или по-точно най-малко скъпото. И все пак цената беше седемстотин и петдесет долара на вечер. Страхотна сделка! Хубавото беше, че Бреслоу поемаше разходите ми.
Разхладих се с бърз душ в стаята, преди да сложа маскировъчното си облекло за следобеда: бански, фланелка и слънцезащитен крем с фактор 30. Сега вече бях просто един от гостите, запътил се към басейна, за да се слея с останалите. Дискретно, разбира се.