Не отговорих нищо. Поне така ми се струва. Но Картър не се шегуваше: биваше го с езика на тялото.
Наведе се отново, този път още по-близо.
— Чакай малко. Ти си ченге, нали?
— Нещо такова — отговорих.
Надявах се, че няма да е нужно да влизам в подробности. Може би това зависеше от бързината, с която щях да поръчам на Картър нов пунш с ром.
— Не слагай плодова украса, ако обичаш.
Но той така или иначе не продължи по темата. Помолих го да опише човека, когото беше видял със семейство Бреслоу.
— Тъмна коса, прилична външност — каза той. — Вероятно почти към четирийсетгодишен.
— Висок? Нисък?
— Среден на ръст, струва ми се. Горе-долу колкото Бреслоу. Изглеждаше в доста добра форма.
— Мислиш ли, че е отседнал тук?
— Нямам представа. Както казах, единственият път, когато го видях, беше в казиното.
— Кое точно? — знаех, че на острова има две.
— „Казабланка“ — отвърна той. — Двамата със Спидо бяхме на една маса за крапс, само че стратегията му беше различна от моята. Правеше високи залози. И печалбите му бяха големи.
— Мислиш ли, че може да е познавал крупиетата?
— В смисъл, че е мамел?
— Не… имах предвид, че може да е редовен клиент, някой, който живее на острова.
— Да, сега след като го спомена, крупиетата като че ли го познаваха. Това е добре, нали? Има вероятност да го откриеш.
Допих последната глътка от бирата си „Търкс Хед“. Доста добра като за островно производство.
Благодарих на Картър за времето и помощта му. Точно се канех да избутам назад стола си и той се ококори смаян.
— Не вярвам на очите си — избъбри, загледан над рамото ми.
Обърнах се.
— Какво има?
— Това е той… същият! Приближава се с джет. Виждаш ли го? Ето го там.
Засенчих очите си с ръка от яркото слънце. Мъжът съответстваше напълно на описанието на Картър чак до банския „Спидо“ или, както би го нарекла Сюзан, прашка за банан.
— Сигурен ли си, че е той? — попитах.
— Уха — гласеше отговорът.
Приех това за да.
Глава 16
Тръгнах бързо по белия пясък на Грейс Бей, а в ума ми се нижеха всевъзможни проучвания и статистики за престъпници, които се връщат на местопрестъплението.
Обирджии? В около 12 процента от случаите.
Убийци? Почти 20 процента. Повишават се до 27, ако в престъплението е имало сексуален мотив.
Не исках мъжът да разбере, че съм се насочил директно към него, затова спрях и топнах пръстите на краката си във водата. Наблюдавах го от около шест метра разстояние как издърпва джета на пясъка, та вълните да не го отнесат.
— Нужда от помощ? — попитах, докато го приближавах с криволичене.
— Не, благодаря, окей съм — отвърна, без дори да ме погледне.
Въпреки употребения израз, акцентът му не беше американски. Господин Спидо беше мосю Спидо. Французин.
Имаше още два джета — по-точно „Ямаха Уейврънърс“ — собственост на курорта, разположени един до друг малко по-надолу по плажа.
— Мислех утре да направя едно кръгче. Колко струва наемането на тези неща? — попитах.
Спидо не караше ямаха. Неговият беше малко поочукан тъмносин кавазаки. Може и да не беше негов, но определено не принадлежеше на Губернаторския клуб.
С други думи, разигравах тъпак. Истинският ми въпрос беше: „Гост на курорта ли си, Спидо?“
— Аз съм посетител — каза отсечено той. — Нямам представа колко взимат.
— Май ще трябва да питам човека — отвърнах и се загледах към шатрата за водни дейности до бара.
Служителят, който стоеше самичък пред нея, изглеждаше по-отегчен дори и от бармана. Положението беше същото из целия район. Няма друго, което да е в състояние да съсипе бизнеса, като две убийства в курорт от висока категория.
Спидо се обърна и се отдалечи от мен — типичното за французите поведение към непознати в класическата му форма.
Почакай, мон фрер, не съм приключил с теб. Всъщност тъкмо започвах.
Беше се запътил към алеята, която водеше към басейна. Настигнах го на около половината разстояние.
— Извинявай — заговорих. — Исках да те питам още нещо.
Нямаше как да изглежда по-скептичен, когато се обърна.
Сакре блю! Какво иска пък сега този глупав американски турист?
— Малко съм зает — отговори.
— И аз — изстрелях. — Опитвам се да разследвам случай на убийство.
Надявах се да видя трепване. Не стана така. Кимна възможно най-хладнокръвно.
— Да, семейство Бреслоу — рече.
— Значи знаеш за това?
— Разбира се. Целият остров приказва.