По обед на следващия ден кацнах в Ню Йорк и се отправих към имението на Бреслоу в квартала Бел Хейвън в Гринич. Раздвояването на погледа ми след катастрофата беше изчезнало. Също и птичките, които чуруликаха и кръжаха в главата ми. Що се отнася до натъртените ми ребра, реших че ако избягвам кихането, хълцането и ходенето по комедийни клубове, ще мога да ги изтърпя.
— Заповядайте — каза Бреслоу, който ме посрещна на входната врата.
Не беше изненадващо, че гласът на Бреслоу — както и целият му вид — беше унил. Обичайният блясък на сресаната му назад посивяла коса, неговата запазена марка, го нямаше, както и пламъкът в погледа му. Напротив, очите му бяха зачервени и обрамчени с тъмни кръгове, несъмнено от плач и недоспиване. Бузите му бяха хлътнали, а раменете отпуснати.
И все пак най-осезаемо беше онова, което не се виждаше. Което липсваше. Сърцето му. То беше изтръгнато от гърдите му.
— Насам — промълви той, след като се ръкувахме.
Завихме наляво и след като подминахме Матис, продължихме по дългия коридор, а след това направихме десен завой при Ротко и той ме въведе в помещение, което можеше да се нарече неговият кът за четене.
Какъв кът само. Пространството, пълно с книги от пода до тавана, беше гигантско. Ако имаше кафе, сладкиши и мотаещи се авангардни типове, човек би помислил, че е попаднал в луксозна книжарница „Барнс енд Ноубъл“.
Седнахме в две меки кожени кресла до прозореца и Бреслоу се загледа в мен с очакване. Не започна с това, че не е разчитал да ме види толкова рано. Вероятно предполагаше, че имам основателна причина, и всъщност беше точно така.
— Да поговорим за враговете ви — предложих, като преминах директно на въпроса.
Бреслоу кимна, а ъгълчетата на устата му се повдигнаха едва доловимо. Вероятно това изражение беше най-близкият намек за усмивка от седмица насам.
— Не трябва ли първо да попитате дали имам такива? Така правят по филмите.
— При цялото ми уважение, ако това беше филм, в момента щяхте да галите котка — отговорих. — Никой не може да натрупа състояние като вашето, без от време на време да прибягва до грубост.
— Да не би да мислите, че убийството на сина ми е отмъщение, че някой дори се опитва да се добере и до мен? — попита той.
Слушах гласа му, но бях съсредоточен по-скоро в тона му. Определено не беше недоверчив. Подозирах, че тази мисъл вече беше минала през съзнанието му.
— Има такава вероятност — потвърдих.
— Колко е голяма?
Не се поколебах.
— Толкова, че сигурно ще прекратите записването на разговора ни.
Той не ме попита как съм разбрал, нито пък аз възнамерявах да обяснявам. Вместо това просто щракна ключето зад лампата, разположена помежду ни.
— Разбирам, че сте се запознали с досието ми — каза той.
Глава 21
Всъщност не, не бях преглеждал досието му във ФБР. Още не.
Но бях чел вестниците, особено онези отпреди няколко месеца, когато фирмата му купи италианската фармацевтична компания „Алемеция“ при обстоятелства, по-подозрителни, странни и мъгляви от сюжет във филм на Дейвид Линч.
Всичко започна с видеозапис, който се беше появил на уебсайта на водещия италиански вестник „Кориере дела Сера“. Ясно се виждаше китаец, който носи само заешки уши и бебешки памперс и се разхожда из хотелски апартамент в компанията на две голи италиански проститутки. В следващ момент от записа, след тройка, от която и Рон Джереми би се изчервил, мъжът шмърка магистралка кокаин с размерите на Великата китайска стена от корема на едно от момичетата.
Добре, да приемем, че това е обикновена нощ в Милано — ала се оказва, че мъжът е Ичи Ли, заместник генерален директор на „Чън Ми“, най-голямата компания за лекарства в света. Ли беше отишъл в Милано, за да финализира покупката на „Алемеция“ срещу три милиарда евро. Сделката беше напълно уредена.
Но двайсет милиона гледания в ютуб по-късно се оказа, че не било така. Бордът на „Алемеция“ отхвърли предложението на „Чън Ми“, като се позова на разпространения позорен видеозапис.
Разбира се, много от въпросите останаха без отговор, например как така Ли беше допуснал подобен пропуск. И за какво му бяха тези заешки уши, памперсът и проститутките? Молто извратеняшко, не ли?
Най-големият въпрос, за който нямаше отговор, беше кой стои зад камерата — и буквално, и образно казано. Дали някой не беше направил постановка на женения китайски директор? И кой? Кой щеше да спечели от това?
Уорнър Бреслоу определено беше спечелил.
След отстраняването на „Чън Ми“ от картинката акциите на борсата на „Алемеция“ се сринаха и компанията остана в отчаяно очакване на нов купувач. Тогава се появи Бреслоу и ги купи за един милиард евро по-малко от предложението на „Чън Ми“. Каква отбивка от цената само.