Но не това ме накара да препрочета всички статии в интернет.
Сторих го впоследствие.
Ден преди да гръмне новината, че Бреслоу е купил „Алемеция“, Ли, звездата от записа, се обесил в кабинета си. Бил открит от баща си Кунлун Ли — председателя на фармацевтичната компания „Чън Ми“.
— Искам да видите нещо — обърнах се към Бреслоу и отворих плика.
Това беше докладът от аутопсиите на Итън и Абигейл.
Глава 22
— Както сам можете да схванете от тоскикологичния анализ, и при Итън, и при Абигейл са открити следи от нервнопаралитичното вещество циклозарин — обясних. — След като са били затворени в сауната, убиецът не се е поколебал. Отровил ги е.
Бреслоу вдигна поглед от доклада и присви очи.
— С други думи, това е причината да сте тук. Не търсим човек от Търкс и Кайкос?
Поклатих глава:
— Всъщност циклозаринът не е стока, с която може да се снабдите току-тъй.
— А откъде се купува? — попита той.
— Зависи с кого в света на разузнаването разговаряте и дали ви записват, или не. Единствената страна, която със сигурност произвежда значителни количества циклозарин, е Ирак. Оттам нататък най-високо в списъка на заподозрените се нарежда…
— Китай — изпревари ме Бреслоу.
Беше съвсем наясно накъде биех.
Носеха се слухове, че компанията „Чън Ми“ сътрудничи тясно с правителството в създаването на химически оръжия. Кунлун Ли, председателят, дори беше офицер от китайските въоръжени сили.
— Значи той ме обвинява за смъртта на сина си и убива моя? — попита недоверчиво Бреслоу. — Това не е особено в стила на китайците.
— Нито пък носенето на заешки ушички и памперс — отговорих.
Бреслоу се съгласи с леко кимване.
— И сега? — попита. — Няма как да го разпитате.
— Дори и да имаше как, още нямаше да прибегна към това — казах. — Не и без доказателства или мотив.
— Като китайските паспорти на посещавалите острова?
— За начало — отговорих.
— Искате ли да се обадя по телефона в посолството на Съединените щати в Пекин? Вероятно те ще могат да помогнат.
— Кого познавате там? — попитах.
— Всички — отвърна той.
Боже, защо ли не бях изненадан?
И все пак нямаше да се превърна в отстранения агент от ФБР, прекратил отношенията между Съединените щати и Китай. Поне още не.
— Не. Нека не изиграваме тази карта, преди да узнаем повече — предложих.
Обобщих информацията и обещах на Бреслоу да го държа в течение. След това той ме изпрати. Във фоайето стисна ръката ми и усетих, че нещо се въртеше в съзнанието му, може би незададен въпрос.
Определено.
— Защо не ме попитахте? — заговори той.
— Какво да ви попитам?
— Дали аз съм наел онези италиански проститутки и съм им дал камера.
— Не е моя работа — отговорих.
— Напротив, ако това е довело до убийството на сина ми.
Взирах се в Бреслоу и се чудех какво прави. Признава? Още ме преценява? Или може би нещо друго?
Не че имаше голямо значение. Причината да не го попитам беше, че вече знаех отговора на въпроса. Беше все едно от книгите със загадки на „Енциклопедия Браун“, които обичах да чета като дете. Нещо, сторено от него, бе рикоширало.
Не си чак толкова хитър, за колкото се мислиш, Уорнър Бреслоу.
Глава 23
Не можех да си спомня кога за последен път бях влизал в дома си със съзнанието, че той е пуст. Винаги някой — Маршал, Джуди, Джон Джуниър или Макс — отговаряше, когато влизах и се провиквах: „Ехоо? Има ли някой вкъщи?“.
Не се бях замислял особено за това, че ще бъда сам, след като всички заминат. Сега усещането беше странно. Дори малко тъжно. И донякъде злокобно.
Бях прибрал пощата, преди да вляза в къщата, започнах да я прехвърлям и извадих бутилка „Хайнекен лайт“ от хладилника. Момчетата сигурно едва бяха успели да разопаковат багажа си в лагера, така че нямаше шанс да съм получил писмо от тях. Имаше само няколко сметки, рекламни брошури и…
Какво е това?
Между последния брой на „Спортс Илюстрейтид“ и каталог на „Ел Ел Бийн“ се беше мушнал един от онези кафяви пликове с въздушни мехурчета. Адресът ми беше написан на ръка с черен маркер, а пликът беше запечатан с много, ама наистина много тиксо. Направо цяла ролка.
Каквото и да имаше вътре, изключено бе да изскочи само.