Бяха окупирали кабинката му. Водеше ги красива жена, която очевидно не носеше сутиен.
— Багажниците! — нареди Сара и размаха значката си. — Отваряй багажниците на всички коли на паркинга!
— Какво? — стъписа се момчето. — Не мога да направя това.
Тя го избута и откачи от стената голямо пано, на което висяха ключовете за колите под наем. Едно завъртане и малко раздрусване и те всичките се изсипаха на земята пред кабинката.
Сега беше ред на Траут да се включи.
— Вие останете тук! — рязко нареди той и посочи двама от хората си. — Проверете всички багажници. Останалите, последвайте ме!
Сара вече се беше преместила на гишето на „Херц“. Самата тя взе няколко ключа и започна да отваря багажник след багажник.
— Какво търсим? — попита един от служителите.
Тя нямаше време да отговаря. В сила бе класическата ситуация: „Видиш ли го, ще разбереш“. Момиче, затворено в багажник, вероятно вързано и със запушена уста.
Боже, дали още ще е жива? Моля ти се да е жива.
Тя веднага се опита да изтрие образа на момичето от съзнанието си. Бяха я учили никога да не се привързва към жертвата. Пречи да се съсредоточиш.
Този урок беше от мъчните и дори след седем години служба не го беше усвоила докрай.
Щрак! Щрак-щрак-щрак!
Един след друг се отваряха багажници на коли с всякакви марки и размери.
Полицаите се бяха разпръснали, служителите от всички фирми за отдаване на коли под наем бързаха с ключове в ръка и натискаха трескаво бутоните на капаците.
Щрак! Щрак-щрак!
Сара тичаше от кола на кола, гледаше още и още. Един ред по-нагоре, а след това надолу. Празно…празно… празно…
— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! Дявол да го вземе!
Вече всички се бяха впуснали в действие, полицаите, служителите и дори самите клиенти. Някакъв бизнесмен се потеше чак през сакото на светлия си костюм, докато тичаше от един багажник към друг.
Беше истински хаос, но в добрия смисъл. Всички работеха заедно.
— Всяка кола! Проверяваме всяка кола — извика Сара и се премести на следващия паркинг, който принадлежеше на една от местните компании, „Коли под наем Слънчева светлина“.
В този момент улови нещо с периферното си зрение.
Имаше парченце от пъзела, което не пасваше.
Глава 29
Той беше противоположност на обединената група от хора, която работеше за обща цел.
Един мъж, механик, който се движеше — или по-точно се измъкваше — встрани от суматохата, поглеждаше през рамо и правеше всичко по силите си да остане незабелязан. С яркожълтия му гащеризон на „Коли под наем Слънчева светлина“ това си беше тежка задача.
Сара успя да се въздържи. Искаше ѝ се да му извика.
Вместо това застана зад него и се прикри сред шумното множество. Ако между този тип и Травис Кингслип имаше още нещо общо освен гащеризона, най-важното беше къде ще я заведе.
— Хей! — чу изведнъж тя.
Обърна се и видя началника на полицията Траут да я гледа с изражение, което питаше: „Какво става?“.
Сара вдигна показалец към устните си — шшш — и посочи към механика, който се беше запътил към задния ъгъл на терена на „Слънчева светлина“, където поправяха и миеха колите.
Траут кимна и пое напряко към мъжа от лявата страна на Сара. Движението им към него оформяше широка вилица.
Зад тях все още имаше много коли с неотворени багажници, а дори и още две от местните фирми за отдаване на коли под наем. Но щом Сара направи няколко крачки, вниманието ѝ беше привлечено от бял крайслер себринг до ниската стеничка от бетонови блокчета. Кабриолетът беше застанал под ъгъл, вирнат нагоре. Под предната лява гума — или по-скоро на мястото, където трябваше да бъде тя, — бе поставен крик.
Механикът се беше насочил право натам.
Сара и Траут се спогледаха. Съществуваше вероятност този човек да се опитва да помогне някоя кола да не остане непроверена, но имаше нещо в походката му… и в поглеждането през рамо. Ако се опитваше да помогне на някого, то беше на самия себе си.
Внимателно. Стой близо, но не прекалено близо. Като сянка в късен следобед…
Механикът, среден на ръст и мършав, приближи белия себринг. Но не мина откъм багажника. Отвори вратата на шофьора и посегна надолу, като продължаваше да стои с гръб към Сара. Тя беше прикрита.
Траут не беше.
— Оръжие! — извика внезапно той.
Сара хвана своето и щом механикът се извърна, дулото на пистолета му се оказа насочено право към гръдния ѝ кош. Беше въпрос на късмет кой ще стреля пръв. Вместо това…