Джон О’Хара, шуреят на президента, беше издънка от голям мащаб. Ако не беше уловен от камерите на онлайн клюкарския радар TMZ как се препъва на излизане от някой бар в Манхатън в три сутринта, го даваха по кабелната телевизия — горе-долу по същото време — да се изявява в личната си телевизионна реклама за продажба на „автентични“ президентски чаршафи и калъфки за възглавници. „Досущ като тези в спалнята Линкълн!“
Вероятно защото ги беше задигнал.
Конфузното поведение на този тип граничеше с това на Били Картър. Беше сбъдната мечта на комиците от късно шоу.
— Мислите ли, че е свързано с него по някакъв начин? — попита Сара. — Не мога да си представя…
Дризън вдигна рамене.
— Не е особено логично. Но пък и убиването на хора с еднакви имена не може да се нарече логично, нали?
— Но от всички имена да избере…
— Знам. Както видя, Хоторн вече е под тревога първа степен. От снощи е поставил шурея под охрана.
— О’Хара уведомен ли е защо му е отредена защита? — попита Сара.
Подозираше, че вече знае отговора.
— Не. Това е другото затруднение в случая — отговори Дризън. — Предвид голямата уста на О’Хара не можем да допуснем това да се превърне в публично достояние. Не бива да причиняваме паника в обществото сред всички нещастни хора, които се казват О’Хара, поне не още.
— Затова ли дойде Хоторн, а не Самюелсън? — попита Сара.
Усмивката на Дризън сякаш казваше: „Браво на теб“. Той оценяваше факта, че младата му агентка вече умело разпознава политическите ходове. Клиф Самюелсън, шефът на Хоторн, беше началник на Тайните служби.
— Не задавах въпроси, но можем да предположим, че е така. Имат нужда максимално да изключат връзка с президента — потвърди Дризън.
— Боже, вече си представям заглавията: „Президентът осигурява защита на шурея си Джон О’Хара, но не и на някого от останалите“.
— Няма нужда да предупреждавам, че не бива да се допускат подобни заглавия.
— Да, но в някакъв момент…
— Да, в някакъв момент ще трябва да обявим за убийствата пред обществото, дори ще се наложи да тръбим за тях. Но същевременно между първия и третия мъртъв О’Хара на картата има още повече от четирийсет, които убиецът не е закачал. Не можем да се преструваме, че сме в състояние да поставим под закрила всички тях.
— И през това време?…
— Това само прави задачата ти още по-трудна — каза той.
Сара наклони глава встрани.
— Моята задача?
— Нали не си мислеше, че си тук, за да чуеш плановете ми за риболов на муха? Заминаваш утре сутринта.
На Сара не ѝ беше нужно да пита къде я изпраща. Първото правило за залавяне на серийни убийци? Винаги започвай от най-топлия труп.
— Чувам, че Парк Сити е чудесен в този период от годината — изрече с равен тон тя.
Той се усмихна.
— Виж, знам че току-що се прибра от Флорида и куфарът стои неразопакован в кабинета ти. Затова си почини тази вечер, нали така? Нямам предвид да се прибереш и да се захванеш с прането.
— Добре, никакво пране — обеща тя и се изкиска тихичко.
— Сериозен съм — настоя той. — Върви да направиш нещо забавно, полудувай. Бог е свидетел, че имаш нужда.
Беше прав.
— Някакви предложения? — попита тя.
— Не, но съм сигурен, че ще измислиш нещо.
Глава 34
Сара натисна звънеца на входната врата пред апартамента на последния етаж на Тед за втори път, зачака в коридора на жилищната сграда „Пиърмонт“ в центъра на Феърфакс и се зачуди защо не отваря. Тя знаеше, че е вътре.
Едва преди няколко минути му се беше обадила по телефона от собствения си апартамент четири етажа по-надолу, като преди това набра *67, за да не се изпише името ѝ на неговия апарат.
Стори ѝ се много забавно и смешно. Последния път, когато беше звъняла на момче и веднага беше затваряла телефона, щом той вдигне, беше още в прогимназията, слушаше „Бананарама“ на уокмена си „Сони“ и носеше изтъркани дънки „Гес“.
Сега се ослушваше за Тед през вратата, облечена в тъмносин шлифер. И нищо друго. Под него беше абсолютно гола.
Да се забавлявам? Да отида да полудувам? Де да ме зърнеше отнякъде Дризън в този момент. От друга страна, май не е особено добра идея.
Крайно време беше Тед да отвори вратата. Хайде, миличък, вече ми подухва под шлифера. Да не говорим, че започвам да се чувствам малко неловко.
Все пак се срещаха само от пет месеца. Но пък това беше с два месеца по-дълго от времетраенето на предишната ѝ връзка и с три от по-предишната.
Нещата с Тед ѝ се струваха различни. И много, много по-хубави. Той беше преуспяващ адвокат, „с висок авторитет и още по-високи хонорари“ според профила му в „Уошингтън Поуст“. Беше наясно с дългото работно време и напрежението на професионалната кариера. Е, може и да имаше няколко снимки тип мачо в апартамента му — рафтинг в буйна река, ски по склоновете на Вейл, — но Сара беше склонна да пренебрегне известна суета. Той не беше обсебен от чувство за собственост, нямаше потребност да я притежава. Добро качество, много добро.