— Елате — каза той. — Да идем в кабинета ми. Готови сме за вас.
По средата на пътя пред тях се изпречи млад полицай с дъвка в уста, който „съвсем случайно“ се оказа там. Беше очевидно, че иска да бъде представен.
— Агент Брубейкър, това е детектив Нейт Пензик — услужливо каза Хъмъл.
Пензик изпъна гърди. След това подаде ръка.
— Добре дошли в Парк Сити — поздрави.
Но в тона му нямаше нищо, което да накара Сара да се почувства добре дошла. Тя веднага отгатна, че Пензик е детективът от отдел „Убийства“, който работи по случая О’Хара.
Това се случваше най-редовно, когато се появяваше в някой голям или малък град — намираха се по един-двама полицаи, на които не им харесваше някакъв федерален агент да ги учи как да си вършат работата. Не че Сара някога беше възнамерявала да го прави. Обаче предубеждението се беше загнездило дълбоко у детектив Пензик: всички федерални агенти се мислят за голяма работа.
— Благодаря — отвърна Сара с усмивка и пренебрегна тона на Пензик, както и предизвикателно юнашкото му ръкостискане. — Приятно ми е да се запознаем.
Винаги беше залагала на девиза „Усмърти ги с любезност“. Въпреки че точно този следобед и след вечерта, която беше прекарала, ѝ беше необходима малко повечко воля, за да не хване колосаните ревери на този тип и да му обясни, че в конкретния момент не изпитва грам симпатия към така наречените мачовци. Така че давай го по-кротко, мой човек, а?
Пензик присви очи.
— Началникът не беше особено многословен по повод на идването ви, но предполагам, че е свързано с убийството на О’Хара — каза той.
— Точно така. — Нямаше защо да го лъже.
Пензик дъвчеше дъвката си така ожесточено, че се чуваше жвакане. Ако началник Хъмъл беше спокоен като неделна сутрин, този тип беше напрегнат като пиковия час в понеделник.
— Е, защо е цялата тази секретност? — попита той. — Все пак всички играем за един отбор, не е ли така?
Сара забеляза смръщването на Хъмъл, който на мига беше съжалил за запознанството.
— Не, сериозно, каква е работата? — настоя Пензик. — Какво крие правителството този път?
Най-накрая Хъмъл се намеси.
— Ще трябва да извините Нейт — заговори той. — Просто стана друг човек, откакто гледа „Досиетата Х“.
Опа.
— Много смешно, шефе — обиди се Пензик. Но все пак схвана намека. Млъквай, каубой. Той се обърна към Сара, като се престори на възможно най-любезен. — Очаквам с нетърпение да работя с вас, агент Брубейкър.
— Не си прави труда, Нейт — подхвърли Хъмъл и погледна часовника си. — Бих се изненадал, ако агент Брубейкър още е в Парк Сити след час.
Сара се обърна към него. Това бе новина за нея, дошла изневиделица. Мооля? Тъкмо пристигнах тук. Къде си мислите, че ще ходя?
Хъмъл не се впусна в подробности, не и пред младия си детектив.
— Както вече предложих — каза той, — да идем в кабинета ми.
Глава 38
Държанието на Хъмъл след затварянето на вратата на кабинета му накара Сара да си помисли, че коментарът му за заминаването ѝ до час може да е бил шега. Или пък човекът страдаше от загуба на краткосрочната памет. Е, определено беше объркана… но и любопитна.
Хъмъл не даде никакви обяснения. Вместо това се насочи право към една кантонерка зад бюрото си, отвори я и взе чифт ръкавици за еднократна употреба и плик за улики, в който беше екземплярът с меки корици на „Одисей“.
— Предполагам, че първо ще искате да видите това — каза той.
Сара сложи ръкавиците и прехвърли страниците на книгата. Оказа се, че всичко е точно така, както ѝ бяха казали — екземпляр от библиотека без подчертани текстове, пъхнати бележки, нито това, с което беше започнал Дризън — „листове с прегънати ъгълчета“.
Хъмъл се облегна на стола зад бюрото и сключи ръце зад главата си.
— Помня, че трябваше да я чета в колежа — сподели. — Едва проумях дори помощните анализи на книгата.
— Разбирам ви — отговори Сара. — Определено не е леко плажно четиво, нали?
— Въпреки това съм почти сигурен в едно.
— Какво е то?
— Не е принадлежала на жертвата.
— Добре. Защо сте толкова сигурен?
— Защото познавах Джон О’Хара — каза той. — Каква беше приказката? Мъжете искаха да са на негово място, момичетата искаха да са с него? Той беше дяволски добро момче. Но определено не можеше да бъде наречен… — Хъмъл направи пауза в търсене на точния или може би по-уважителен израз. — Да кажем, че единственото, което съм го виждал да чете, беше ресторантско меню.
— За всичко си има пръв път.