— Предполагам, че имам висок праг на болка — отговори шеговито Скот, щом взе подаденото му капучино.
Сякаш за да докаже твърдението си, незабавно отпи глътка и се усмихна.
О, каква ирония.
Човекът му отвърна също с усмивка — широка, много широка, — а след това последва въпрос към Анабел:
— А как е вашето, пяната достатъчно ли е?
— Да видим — каза тя, вдигна капачето на своето лате и допря чашата до устните си. Веднага вдигна палец. — Много пяна.
— Сигурна ли си, мила? — подхвърли Скот.
Анабел имаше сладки мустачки от пяната. Приличаше на модел от рекламната кампания „Изпихте ли млякото си?“.
— Извинете ме за секунда — промърмори Скот.
Бързо се наведе към Анабел и целуна мустачките над устната ѝ. Тя се изчерви, а той се разсмя, при което последва коментар:
— Така си и мислех. Вие двамата сте младоженци, нали? Имам такова усещане. Познах ли?
— Абсолютно — отвърна Скот. — Оженихме се снощи.
— И ако имаме късмет, ще заминем на меден месец преди първата си годишнина — допълни Анабел с иронична усмивка.
— Вие с този полет ли сте? — попита Скот. — В Рим ли отивате?
— Да — гласеше наглата лъжа. — Ако изобщо…
— Чакайте — каза Анабел и вдигна глава към изхода. — Не мога да повярвам. Като че започват да повикват пътниците.
Напълно вярно, полет Делта 6589 за Рим най-сетне щеше да се състои.
— Предполагам, че ще ви видя на борда — каза непознатото лице. — Преди това трябва да си купя дъвка заради ушите. Ужасно ми заглъхват по време на полет.
— Разбирам ви, и при мен е така — отговори Скот. — Още веднъж благодаря за кафето.
— Удоволствието беше мое. — Наистина. Изцяло мое.
Скот и Анабел грабнаха ръчния си багаж и кафетата и се насочиха към края на опашката, за да се качат на самолета. След още няколко глътки Скот присви очи. Анабел сбърчи нос. И двамата се изплезиха.
— Знам — каза Скот, свел поглед към горещото си капучино с обезмаслено мляко. — И твоето има странен вкус, нали?
— В началото не беше така. Или може да не съм усетила заради многото пяна. Сега обаче…
— Нека просто да ги хвърлим.
— Не можем. — Анабел погледна през рамо. Тя винаги се отнасяше много внимателно към маниерите и етикета като добре възпитана млада дама. — Не тук.
Скот разбра. Обърна се и видя познатата отпреди малко личност пред павилион на „Хъдсън Нюз“ да разопакова дъвка.
— Ще се отървем от тях в самолета — прошепна той.
— Добра идея — пошушна Анабел в отговор.
— Последно повикване за полет 6589 за Рим — прокънтя съобщение откъм изхода.
Анабел хвана под ръка Скот.
— Кое е първото нещо, което ще направим, щом стигнем? — попита тя.
— Искаш да кажеш, след като изпробваме леглото?
Тя закачливо го смушка в ребрата.
— Да, след това.
— Не знам, може да изпробваме Колизеума.
Анабел се канеше отново да го сръчка, но вместо това изведнъж се разпищя. Скот се беше превил и повръщаше обилно. Беше като сцена от „Екзорсистът“. Единствената разлика беше, че повръщаното не беше зелено като грахова супа, а яркочервено. Изхвърляше собствената си кръв, литри кръв.
— Миличък, какво…
Анабел не успя да довърши, а тупна на колене с белия си седем осми панталон в собственото си повръщано.
Спогледаха се безпомощно. Не говореха. Не можеха да говорят. Умираха. И то много бързо. Невероятно бързо.
Докато с усилие поемаше сетния си дъх, Скот се извърна и последното, което видя, бяха злорадо усмихнати очи, ръка, която смачка станиола на дъвка „Джуси фрут“ и после помаха на младоженците от полет 6589.
Е, помага ли ти сега високият праг на болка, приятел?
Ариведерчи!
Глава 42
— Виж кой е тук — възкликна доктор Клайн, щом влязох в кабинета му в центъра на Манхатън. — Ти си жив.
Не че някога ме беше мислил за мъртъв. Че защо да съм мъртъв? Това беше неговият начин да ме жегне заради отсъствието ми на последния ни сеанс, подобно на някогашния ми треньор по футбол в гимназията, който не пропускаше да подхвърли: „Много мило от ваша страна да ни удостоите с присъствието си, господин О’Хара!“, дори ако съм закъснял само секунда-две.
Разликата беше в това, че Клайн нямаше да ми изръмжа: „Лягай да направиш двайсет лицеви опори!“. Поне се надявах това да не е следващата му реплика.
— Разговаряли сте с Франк Уолш, нали? — попитах и се настаних срещу него на „кушетката“.
Началникът ми в Бюрото сега бе поел ролята на моя майка. Чувствах се като хлапе в детската градина с бележка, закачена на якето му. „Драги доктор Клайн, моля да извините малкия Джони за отсъствието му от последния психоаналитичен сеанс, тъй като се опитваше да залови злодей в Търкс и Кайкос.“